Ли Чайлд - Минало време

Балдахинът от листа изтъня за втори път, а това сякаш бе равносилно на обещание за появата на просторна поляна, която да им подскаже, че вече са пристигнали. Пътят излезе от дърветата и продължи по права линия. Тънката сива лента асфалт изведнъж им се стори гола, изложена на показ под последните слънчеви лъчи. В края й се виждаха три внушителни дървени постройки, разположени в полукръг. Разстоянието между първата и последната бе поне петдесет метра. И трите бяха боядисани в керемиденочервено с ярки бели акценти. На фона на зелената трева приличаха на класически старинни имения в Нова Англия.

Най-близката сграда бе мотел. Приличаше на илюстрация от детска книжка. Може би от буквар. „М“ като мотел. Постройката бе ниска, продълговата, от тъмночервени дъски и покрив от сиви асфалтови плочки. На първия прозорец светеше яркочервен неонов надпис Рецепция . Следваше врата с жалузи, която явно водеше към складово помещение, а после — широк прозорец с климатик и два пластмасови стола пред него. След това редът се повтаряше — номерирана врата, още един широк прозорец с климатик, още два стола, още една номерирана врата и така до края. Общо дванайсет стаи, разположени в редица. Пред нито една от тях обаче не се виждаше автомобил. Мотелът явно бе празен.

— Харесва ли ти? — попита Шорти.

Пати не отговори.

Той спря колата. Вдясно от тях се намираше втора сграда, по-къса, но по-висока и по-широка от първата. Нещо като плевня. Или обор. Но в него нямаше животни. Бетонната рампа, която водеше към постройката, изглеждаше подозрително чиста. Най-просто казано, нямаше и следа от изпражнения. Явно беше превърната в работилница. Пред нея бяха паркирани девет атевета. Обикновени мотоциклети, но с четири гуми вместо две. Бяха подредени много прецизно в три редици от по три машини.

— Може да са хонди — обади се Пати. — Нищо чудно тези хора да знаят как да поправят колата ни.

Третата постройка в далечния край бе най-обикновена на вид къща, но доста просторна, с веранда от всички страни и люлеещи столове на нея.

Шорти продължи напред и спря отново. Асфалтът свършваше на десетина метра от празния паркинг пред мотела. А там започваше черен път, който опитното му око на фермер определи като застлан от равни части чакъл, кал, сухи плевели и живи плевели. Забеляза поне пет вида, които не би искал да срещне из картофените си ниви.

Краят на асфалта му заприлича на праг. На граница. На място, което го приканва да вземе решение.

— Е? — попита отново той.

— Много е пусто — отвърна Пати. — Няма никакви гости. Не ти ли се струва странно?

— Туристическият сезон приключи.

— Ей така, изведнъж?

— Хотелиерите винаги се оплакват от това.

— Мястото е толкова затънтено.

— Предназначено е за хора, които искат да избягат от цивилизацията и търсят спокойствие.

Пати помълча и накрая каза:

— Мисля, че ни устройва.

— А аз — че нямаме друг избор — отвърна Шорти.

Тя огледа мотела от ляво надясно, спря поглед върху семплите пропорции, солидния покрив, масивните дъски, прясната боя… Собствениците поддържаха добре сградата, без да прибягват до скъпи и луксозни ремонти. Типичен мотел. Спокойно би могла да попадне на такъв и в Канада.

— Да го огледаме — предложи Пати.

Колата напусна асфалтовата алея, затрополи по неравната повърхност и спря пред рецепцията. Шорти се замисли за секунда и изключи двигателя. По-добре така, отколкото да го оставя да работи, помисли си той. В случай, че наистина нещо вземе да се разтопи или гръмне. Но не запалеше ли отново, ситуацията ставаше много неприятна. И той нямаше да се учуди. Май наистина трябваше да наемат стая. Имаха само един голям куфар, пълен с нещата, които планираха да продадат. Можеха да го оставят в колата. Не носеха почти никакъв друг багаж.

Излязоха от хондата и се насочиха към рецепцията. Зад гишето завариха мъж на възрастта на Шорти и Пати, вероятно само с година или две по-голям от тях. Имаше грижливо сресана къса руса коса, хубав слънчев загар, сини очи, бели зъби и дежурна усмивка. Но изглеждаше малко необичайно, сякаш… сякаш мястото му не беше тук. В първия момент Шорти реши, че е попаднал на случай, типичен за Канада — богато хлапе, изпратено да върши неквалифицирана работа в дълбоката провинция с цел да натрупа професионален опит, да разшири кръгозора си, да открие себе си или нещо подобно. Но мъжът срещу него бе прекалено възрастен за подобни глупости. Освен това ги посрещна със самочувствието на собственик на това място. Поздрави ги с „добре дошли“, но като човек, който приема някого в дома си. Като човек, който притежава всичко наоколо.