Ли Чайлд - Минало време

Лакония, Ню Хампшър.

Ричър познаваше това име. Беше го срещал върху всевъзможни семейни документи, свързани с миналото, беше го чувал от време на време. Това бе градът, в който покойният му баща бе роден и израснал и който бе напуснал на седемнайсетгодишна възраст, за да постъпи в морската пехота. Така поне гласеше семейната история, която обаче бе доста мъглява. Не ставаше ясно от какво бе избягал баща му. Едно бе сигурно. Никога не се бе върнал там. Нито веднъж. Ричър бе роден повече от петнайсет години по-късно, когато Лакония вече се бе превърнала в незначителна подробност от едно далечно минало, почти като Дакота, откъдето бяха дошли предците на баща му още по времето, когато Дакота била само територия, а не щат. Никой от семейството им не бе посещавал нито едното, нито другото място. Дядото и бабата на Ричър бяха починали млади и баща му почти не ги споменаваше. По всичко изглеждаше, че Ричър няма лели, чичовци, братовчеди или каквито и да било далечни роднини. Което бе почти изключено от гледна точка на статистиката и предполагаше някакъв семеен разрив. Никой освен баща му не разполагаше с информация за миналото, а и никой не проявяваше желание да я измъкне от него. Има неща, които семействата на морските пехотинци просто не обсъждат. Години по-късно Джо, братът на Ричър, вече капитан от армията, бе изпратен на север и бе направил опит да открие някогашния дом на семейството, но усилията му бяха отишли на вятъра. И Ричър се бе канил да направи същото, при това неведнъж. Но и той не бе идвал в Лакония.

Наляво или надясно. Въпрос на избор.

Портсмут бе за предпочитане. Там имаше магистрали и автобуси, движението бе далеч по-оживено. От там се стигаше право в Бостън. А Сан Диего примамваше неустоимо Ричър. Тук, на североизток, вече застудяваше.

От друга страна обаче, щеше да загуби само един ден. Какво толкова?

Ричър пристъпи надясно и пое по пътя, който водеше към Лакония.

По същото време на петдесетина километра от Ричър по друг път, който същото водеше на юг, се движеше стара хонда, шофирана от двайсет и пет годишен младеж на име Шорти Флек. До него седеше Пати Сандстром, също двайсет и пет годишна. Бяха гаджета, и двамата родени и израснали в Сейнт Ленард, затънтено градче в Ню Брънзуик, Канада. Градче, в което не се случваше нищо. Най-голямото събитие, за което можеше да се сетят, бе отпреди десет години, когато камион, превозващ кошери с дванайсет милиона пчели, се бе обърнал на един завой. Местният вестник бе съобщил с нескрита гордост, че това е първият подобен инцидент в историята на Ню Брънзуик. Пати работеше в дъскорезница. Беше внучка на американец от Минесота, който половин век по-рано бе избягал в Канада, за да не замине за Виетнам. Шорти бе фермер и отглеждаше картофи. Семейството му живееше в Канада, откакто се помнеше. И съвсем не беше нисък, макар името му да означаваше тъкмо това. Някога може и да е бил нисък, но само като дете. Сега обаче всеки би го определил като среден на ръст.

Двамата се опитваха да стигнат директно от Сейнт Ленард до Ню Йорк. Чакаше ги дълъг път, но имаха повече сметка да не нощуват никъде. Искаха да продадат нещо в града и парите, спестени от хотела, само щяха да увеличат печалбата им. Бяха планирали внимателно маршрута си и бяха направили голям завой на запад, за да избегнат туристите, които се прибираха от летните си ваканции по крайбрежието. Затова използваха второстепенни пътища. Пати държеше пръста си върху картата и следеше внимателно завоите и пътните знаци. Бяха изчислили времето предварително и бяха стигнали до извода, че няма причина да не успеят.

Проблемът се криеше в това, че бяха тръгнали по-късно от планираното. Една от причините бяха суматохата и дезорганизацията преди пътуването, но по-сериозната бе свързана със стария акумулатор на хондата, който не понасяше добре ниските есенни температури, дошли със студените ветрове откъм остров Принц Едуард. Това забавяне бе причината да заварят дълга опашка от автомобили на американската граница. В резултат на което двигателят на хондата прегря и сега колата се движеше с едва осемдесет километра в час.

Освен това Пат и Шорти бяха уморени.

И гладни. И жадни. Нуждаеха се от тоалетна, но закъсняваха, изоставаха от графика. Затова бяха ядосани. А хондата отново прегряваше. Стрелката на термометъра навлизаше в червената зона. Изпод капака се разнасяше стържене. Може маслото да бе на привършване. Нямаше начин да разберат. Всички лампички по таблото светеха непрекъснато през последните две години и половина.