Ли Чайлд - Минало време

— Надявам се новините да са добри — каза шофьорът.

Не бяха. Проблемът бе свързан с инспектор от отдела за строителство и благоустройство към кметството и с металния димоотвод над камината в лобито, който бил надлежно изолиран съгласно всички правила, но това можело да се установи само ако се разбиела част от каменната облицовка. Въпросната каменна облицовка обаче вече била достигнала височината на триетажна сграда, а идната седмица зидарите били ангажирани на друг обект. Алтернативните варианти били да се свали изработената по поръчка ламперия от орехово дърво, монтирана в трапезарията от другата страна на стената, или да се разглобят декоративните панели на гардеробната на горния етаж, които пък били от палисандър и монтажът и демонтажът им били още по-сложни. Инспекторът обаче се заинатил и искал да види димоотвода с очите си.

Мъжът зад волана погледна Ричър и попита:

— Кой е инспекторът?

Мъжът на телефона отговори:

— Новият.

— Знае ли, че му изпращаме пуйка за Деня на благодарността?

— Обясних му, че всички сме от един отбор.

Мъжът зад волана погледна отново Ричър, сякаш търсеше позволение или предлагаше извинение — а може би и двете, — и попита:

— Предложи ли му пари?

— Петстотин. Отказа да ги вземе.

Мобилният сигнал изчезна. Прозвуча странен шум, наподобяващ бълбукане като от робот, който се дави в плувен басейн, след което настъпи тишина. Съобщението на екрана гласеше, че телефонът търси сигнал.

Колата продължи да се движи.

— Защо някой ще иска камина във фоайето? — учуди се Ричър.

— Създава уют и предразполага гостите — отвърна мъжът за волана.

— Мисля, че историческата мисия на камината във фоайето е да отблъсква гостите. Своеобразна защита срещу натрапници. Нещо като огъня, запален на входа на пещерата. Той прогонва хищниците.

— Трябва да се върна — каза мъжът. — Съжалявам.

Той намали и отби встрани от пътя. Бяха сами. Нямаше и следа от друга кола. Телефонът продължаваше да търси сигнал.

— Налага се да ви оставя тук — каза мъжът. — Устройва ли ви?

— Няма проблем — отвърна Ричър. — Изминах част от пътя и съм ви благодарен за това.

— Няма защо.

— Чия е онази гардеробна на втория етаж с облицовката от палисандър?

— На клиента.

— Изрежете голяма дупка и я покажете на инспектора. После изложете на клиента пет основателни причини да си инсталира стенен сейф. Защото той е от хората, които биха искали да разполагат със сейф. Може да не го знае все още, но човек, който иска камина във фоайето, непременно ще иска и сейф в гардеробната до спалнята. Гарантирам ви го. Такава е човешката природа. Дори ще спечелите малко пари. Ще му калкулирате времето, необходимо за изрязване на дупката.

— И вие ли сте в строителния бизнес?

— Бях военен полицай.

— Хм — поклати глава мъжът зад волана.

Ричър отвори вратата, слезе и я затвори. После се отдалечи достатъчно, за да даде възможност на мъжа да направи обратен завой от бордюр до бордюр, да прекоси шосето по цялата му ширина и да потегли в посоката, от която бе дошъл. Шофьорът помаха за минута, жест, който Ричър възприе като искрено пожелание за късмет. Колата постепенно се стопи в далечината, а Ричър се обърна и продължи напред, на юг, в посоката, която си бе избрал. Винаги когато имаше възможност, предпочиташе да продължи в първоначално определената посока. Шосето, по което крачеше, бе двулентово, достатъчно широко, добре поддържано, с малко завои и още по-малко изкачвания и спускания. Никакъв проблем за един съвременен автомобил. Субаруто се бе движило с деветдесет километра в час. Но нямаше никакъв трафик. Абсолютно никакъв. Нито в едната посока, нито в другата. Пълна тишина. Само лекият полъх на вятъра сред дърветата и едва доловимата мараня над асфалта.

Ричър продължи напред.

След три километра пътят изви леко наляво и се появи нов, също толкова широк и гладък, който обаче завиваше надясно. Всъщност това не можеше да се нарече завой. Класическо кръстовище с формата на буквата Y, което предлагаше равни възможности. Наляво или надясно. Въпрос на желание. И двата пътя се губеха сред дървета с толкова големи и гъсти корони, че на места образуваха същински тунел.

Имаше и пътен знак.

Стрелката наляво бе придружена от надпис „Портсмут“, а тази надясно — от надпис „Лакония“. Второто име обаче бе изписано с по-дребен шрифт. Самата стрелка до него също бе по-дребна, сякаш за да внуши, че Лакония е по-незначително място от Портсмут. Второстепенна отбивка, въпреки че шосетата бяха еднакво широки.