Ли Чайлд - Минало време

Службата, която търсеше, се оказа настанена в една от многобройните малки зали, встрани от огромното фоайе на мецанина. Приличаше на коридор в луксозен хотел. С тази разлика, че двойните врати бяха стъклени, а името на службата бе изписано със златни букви върху неравната матирана повърхност. При това на цели два реда. Зад вратата се намираше празно помещение с четири пластмасови стола и гише, високо до кръста. Умалена версия на типичното държавно учреждение. Върху плота бе монтиран електрически звънец. От него тръгваше тънка жица, която се скриваше в отвор в плота, а до него бе оставена написана на ръка бележка: Моля, позвънете . Буквите бяха грижливо изписани и покрити с няколко слоя широко прозрачно тиксо. Въпреки това ъгълчетата на листа бяха подгънати и зацапани от ръцете на многобройните нетърпеливи или отегчени посетители.

Ричър натисна звънеца. Минута по-късно вратата в задната част на помещението се отвори и от там се появи жена, която погледна назад със съжаление, сякаш идваше от далеч по-просторно и по-приятно място. Бе трийсетинагодишна, слаба и стройна, със сив пуловер и сива пола. Пристъпи към гишето, като не пропусна отново да хвърли поглед назад. Или приятелят й я чакаше там, или мразеше работата си. А може би и двете. Въпреки това жената положи усилия да поздрави Ричър любезно и дори сърдечно. Не като продавачка в магазин, където клиентът винаги е прав, а по-скоро като равен, сякаш тя и клиентът непременно трябва да прекарат приятно времето си заедно и да разрешат някакъв стар проблем, свързан с града. В очите й имаше достатъчно светлина, за да накара усилията й да изглеждат искрени. Може би все пак не мрази работата си, помисли си Ричър.

— Интересувам се от архива с недвижими имоти — каза той.

— За съдебен спор около нотариални актове ли става въпрос? — отвърна жената. — В такъв случай трябва да се обърнете към адвокат и той да го изиска от нас. Така ще стане по-бързо.

— Няма никакъв съдебен спор — увери я Ричър. — Баща ми е роден тук. Това е всичко. Преди много години. Вече е покойник. Минавах наблизо и реших да се отбия и да погледна къщата, в която е израснал.

— Какъв е адресът?

— Нямам представа.

— А можете ли да си спомните къде сте живели?

— За пръв път идвам тук.

— И никога не сте посещавали града?

— Не.

— Вероятно защото баща ви е напуснал Лакония като дете.

— Едва когато е постъпил в морската пехота на седемнайсет.

— В такъв случай е възможно баба ви и дядо ви да са заминали, преди баща ви да е създал семейство.

— Останал съм с впечатлението, че те никога не са напускали града.

— Но никога не сте ги виждали?

— Баща ми служеше в морската пехота. Често се местехме.

— Съжалявам.

— Вината не е ваша.

— Благодаря ви за службата.

— Не заслужавам благодарности. Баща ми беше морски пехотинец, не аз. Надявах се да открием името му в регистъра на ражданията или нещо подобно, а после и имената на родителите му, за да намеря точния им адрес — вероятно в данъчните регистри, — за да мина оттам и да огледам къщата.

— Не знаете имената на баба си и дядо си, така ли?

— Мисля, че са се казвали Джеймс и Елизабет Ричър.

— И аз се казвам така.

— И вие ли сте Ричър?

— Не. Елизабет. Елизабет Касъл.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Ричър.

— На мен също.

— Аз съм Джак Ричър. Баща ми беше Стан Ричър.

— Преди колко време е постъпил в морската пехота?

— Сега щеше да е към деветдесет, следователно преди повече от седемдесет години.

— Тогава трябва да се върнем осемдесет години назад, за всеки случай — обясни жената. — По това време Стан Ричър трябва да е бил на десет и да е живеел с родителите си Джеймс и Елизабет Ричър някъде в Лакония. Така ли?

— Да. И тези думи изчерпват цяла една глава от моята биография.

— Сигурна съм, че компютърът съхранява данни от преди повече от осемдесет години — продължи Елизабет Касъл, — но се опасявам, че старите данъчни регистри са най-обикновени списъци с имена.

Тя завъртя някакъв ключ и отвори капака на гишето. Под него се показаха монитор и клавиатура. Скрити на сигурно място от крадци, докато на рецепцията няма никой. Елизабет Касъл натисна едно копче и въздъхна.

— Ей сега ще тръгне — каза тя.

Ричър често бе чувал тези думи в технологичен контекст, макар да му звучаха по-скоро по военному, сякаш пехотни подразделения всеки момент ще потеглят в настъпление.

Елизабет Касъл затрака по клавиатурата, завъртя скролера на мишката, отново затрака по клавиатурата и отново завъртя скролера.