Ли Чайлд - Минало време

— Първо трябва да открия разтопения кабел.

— Двигателят запали снощи — обади се Шорти. — Оставихме го да работи две минути, после го изключихме. През нощта би трябвало да се е охладил. Как тогава ще се разтопи някой кабел?

Питър не отговори.

— Той просто пита — обади се Пати. — В случай, че повредата не се окаже разтопен кабел и не успеете да откриете проблема. Не бихме искали да отнемаме от времето ви. Много мило, че се съгласихте да ни помогнете.

— Всичко е наред — увери я Питър. — Въпросът беше съвсем резонен. Когато изключите двигателя, изключвате също перката на радиатора и водната помпа. Следователно няма принудителна циркулация на въздух и антифриз, а горещата охладителна течност се издига бавно към цилиндровата глава. Възможно е някой кабел да се е допрял именно до нея.

Той мушна глава под капака и се надвеси над двигателя. Проследи кабелите с пръст, провери жиците, подръпна тук, почука там. Огледа и акумулатора. Използва гаечния ключ, за да провери дали кабелите на акумулатора са добре затегнати около клемите.

Накрая се изправи и каза:

— Опитайте отново.

Шорти се намести зад волана, но единият му крак остана отвън. Обърна се напред и хвана ключа. Вдигна поглед. Питър кимна. Шорти завъртя ключа.

Не се случи нищо. Абсолютно нищо. Нито щракване, нито жужене, нито бръмчене. Сякаш изобщо не бе завъртял ключа. Двигателят остана безмълвен. Все едно беше мъртъв. По-мъртъв от най-мъртвото нещо на тази планета.

Елизабет Касъл вдигна поглед от екрана, но не каза нищо, сякаш обмисляше възможните сценарии и действия съобразно различните обстоятелства. Първото, което й минава през ума, каза си Ричър, е, че аз съм пълен глупак и съм сбъркал града. В такъв случай следващата й стъпка ще бъде да се отърве от мен, несъмнено любезно, но въпреки това бързо и категорично.

— Вероятно са били наематели — заяви тя накрая. — Повечето хора тук живеят под наем. А данъците върху имотите се плащат само от собствениците. Ще трябва да ги потърсим на друго място. Фермери ли са били?

— Не мисля — отвърна Ричър. — Не си спомням някой да е разказвал как е излизал навън в зимния студ, за да нахрани кокошките, или как е изминавал трийсет километра в снега, за да отиде на училище. Защото фермерите си разказват подобни истории, нали? Аз обаче не съм чувал нищо подобно.

— В такъв случай не съм сигурна откъде да започнете.

— Най-доброто начало е регистърът на ражданията.

— Той обаче се намира в окръжната служба, не в градската. Тя е разположена в друга сграда, съвсем близо до нас. Може би трябва да потърсите архивите от преброяванията. Баща ви би трябвало да е включен в две от тях — първото, когато е бил на две години, и второто, когато е бил на дванайсет.

— А тези архиви къде са?

— Отново в окръжната служба, в друга сграда, която се намира още по-близо.

— Че с колко сгради разполагат тези архиви?

— Доста.

Елизабет Касъл му даде адреса, на който трябваше да отиде, и му обясни най-подробно по коя улица да тръгне и къде да завие, за да стигне до там.

Ричър подмина къщата за гости, в която бе прекарал нощта. Подмина и заведението, в което възнамеряваше да се върне за обяд. Продължи на юг и на изток по малки улички, застлани с павета и плочки, износени от осем-десетгодишна употреба. Или дори стогодишна. Магазините бяха чисти и добре поддържани. Повечето от тях предлагаха домашни потреби — тенджери, чинии, прибори, покривки и какви ли още не артикули, свързани с приготвянето и консумирането на храна. От време на време се появяваха и магазини за обувки, в някои от които бяха изложени и чанти.

Сградата, която Ричър търсеше, се оказа модерна — ниска и просторна. Щеше да изглежда по-уместно в кампуса на някой технопарк, заобиколена от компютърни лаборатории. Всъщност това е именно компютърна лаборатория, помисли си той. Едва сега осъзна, че е очаквал да види безкрайна редица от стелажи, отрупани с купища мухлясали листове хартия, написани на ръка с избеляло от времето мастило, привързани с канап. Всичко това наистина съществуваше, но не и тук, в Лакония. Папките отлежаваха в някой склад и за да се добере до тях, трябваше да минат три месеца. Преди това обаче някой ги бе сканирал и запазил в компютър. Ричър търсеше информация, която нямаше да открие сред колички с документи и облаци прах, а с помощта на компютър и принтер.

Добре дошли в съвременния свят.

Ричър влезе в сградата и се отправи към рецепцията, пренесена сякаш от музей на модерното изкуство или луксозна стоматологична клиника. Зад нея стоеше мъж, чийто вид подсказваше, че приема работата си тук като наказание. Ричър го поздрави. Мъжът го погледна, но не отговори. Ричър го уведоми, че иска да види два преписа от стари преброявания на населението.