Ли Чайлд - Минало време

Шорти не отговори.

— А времето върви — продължи Марк. — Скоро ще стане дванайсет. В хотелиерския бизнес не освободите ли стаята до дванайсет, ще трябва да платите още петдесет долара, които — ако съдя по изражението на Пати — не искате или не можете да си позволите. Затова, отговорите ли на въпроса ми, ще помогнете повече на себе си, отколкото на мен. От вас зависи дали ще го направите бързо или бавно.

— Да, колата не е добре поддържана — обади се Пати.

— Ей! — възкликна Шорти.

— Това е самата истина — настоя тя. — Обзалагам се, че вдигаш капака и поглеждаш двигателя за пръв път, откакто си я купил.

— Не съм я купувал, подарък ми е.

— От кого?

— От чичо ми.

— В такъв случай обзалагам се, че някой за пръв път вдига капака и поглежда двигателя, откакто е излязла от завода.

Шорти не каза нито дума.

Марк ги погледна и заяви:

— Пати вижда нещата отстрани. Което предполага известна обективност. Смятам, че е права. Проблемът е елементарен. Вие сте зает човек. Не ви остава време за всичко. Затова пренебрегвате някои задължения.

— Възможно е — призна Шорти.

— Но трябва да го изречете на глас. Трябва да го чуем от собствената ви уста, със собствените ви думи.

— Какво?

— За да продължим в правилната посока.

— Каква посока?

— Трябва да установим приятелски отношения, господин Флек.

— Защо?

— Защото снощи ви поканихме на вечеря например. Защото съвсем скоро ще поискате и да закусите. Защото… какъв избор имате? Не бива да очаквате, че човек може само да получава, без да дава.

— Какво да дава?

— Да си дава сметка за собствените си действия, довели до изпадането му в трудно положение.

— И за какво да го прави?

— Това е като поставянето на чиповете на масата преди началото на играта. Нещо като емоционален залог за нашето приятелско отношение. Ние бяхме доброжелателни и открити към вас, когато ви поканихме на нашата маса, и сега ви молим да ни върнете услугата.

— Не искаме закуска.

— Дори кафе?

— Можем да си налеем вода от чешмата. Ако нямате нищо против.

— А после ще поискате обяд. Гордостта ви може да ви позволи да пропуснете едно хранене, но не и две.

— Можете да ни откарате до града. Ще изпратим „Пътна помощ“ за колата.

— Не мисля, че е възможно.

— Тогава повикайте майстор.

— Ще повикаме — обеща Марк. — Но след като изречете думите, които очакваме да чуем.

— Искате публично признание?

— Има ли нещо, което искате да признаете?

— Предполагам, че бих могъл да се грижа по-добре за колата — каза Шорти. — Един приятел ми каза, че японските автомобили не искали много грижи. Че човек спокойно можел да пропусне някоя и друга смяна на маслото. Всъщност не помня откога не съм стъпвал в сервиз. Пропуснал съм някои неща, които не е трябвало да пропускам.

— Само някои?

— Може би всички. Както сам казахте, аз съм доста зает човек.

— Добра тактика, която върши работа единствено в краткосрочен план.

— Защото така е най-лесно.

— Но не и в дългосрочен.

— Предполагам — съгласи се Шорти.

— С други думи, това е грешка.

— Предполагам.

— Ето думите, които искаме да изречете високо и ясно, господин Флек. Искаме да чуем, че сте допуснали глупава грешка, която създава проблеми на доста хора. Искаме да чуем, че съжалявате и се извинявате, особено на Пати, която намираме за трогателно лоялна. Тя е свястна жена, господин Флек.

— Предполагам.

— Искаме да ви чуем.

— Как се извинявам на Пати?

— Как се извинявате за допуснатата грешка.

Настъпи мълчание.

— Преди малко поискахте от нас да поемем отговорност — продължи Марк. — Вие сте този, който трябва да поеме отговорност. Ние не сме се грижили лошо за вашия автомобил. Ние не сме се отнасяли с една хубава кола като с парче старо желязо. Ние не сме потеглили на път, без да проверим състоянието й. Вие сте направили всичко това, господин Флек. Не ние. Ние се опитваме само да си изясним нещата.

Никакъв отговор.

Слънцето грееше силно. Пати усети, че главата й започва да се напича.

— Кажи го, Шорти — подкани го тя. — Не е краят на света.

— Добре — отстъпи той, — направих глупава грешка, която създава проблеми на доста хора. Извинявам се на всички засегнати.

— Благодаря — отвърна Марк. — Сега ще извикаме майстор.

Ричър се върна по обратния път, подмина магазините за обувки, чанти и домашни потреби, подмина ресторанта, в който бе решил да обядва, подмина къщата, в която бе прекарал нощта, и се върна в градска служба „Архиви“. Гишето отново бе празно. Ричър натисна звънеца. Минута по-късно се появи и Елизабет Касъл.