Ли Чайлд - Минало време

— О! — възкликна тя. — Здравейте отново!

— Здравейте.

— Извадихте ли късмет?

— За момента не. Не открих името му и в двете преброявания.

— Сигурен ли сте, че това е градът? Или щатът? Може да има град на име Лакония в някой друг щат. В Ню Мексико, Ню Йорк или Ню Джързи. Имената на доста щати започват с буквата „Н“.

— Шест — отвърна Ричър. — Тези, които изброихте, плюс Ню Хампшър, Невада и Небраска.

— В такъв случай може да не сте видели „Н“ и „X“. Може дори да не е било „Н“. Старите букви изглеждат странно понякога…

— Виждал съм името, написано на пишеща машина — отвърна Ричър. — От служители в администрацията на морската пехота. Които рядко грешат. Освен това съм чувал родителите ми да го изричат. Десетки пъти. Понякога майка ми дразнеше леко баща ми за нещо, обикновено заради това, че е пропуснал някой романтичен жест, а той отвръщаше: „Ей, аз съм най-обикновен янки от Ню Хампшър“.

Елизабет Касъл сви устни, помълча минута-две и след малко заяви:

— Предполагам, че всяко преброяване пропуска хора. Поради най-различни причини. Затова непрекъснато се опитват да усъвършенстват методологията. Има един човек, с когото трябва да поговорите. Хобито му са именно преброяванията на населението.

— Това някаква нова мода ли е?

— Вероятно не — отвърна малко остро тя. — Убедена съм, че е сериозно занимание с дълга и почтена история.

— Съжалявам.

— За какво?

— Имам чувството, че ви засегнах.

— Не бихте могли да ме обидите. Това не е моето хоби.

— Но този човек може да е ваш приятел.

— Не е — отвърна възмутено тя, сякаш предположението на Ричър бе абсурдно.

— Как се казва?

— Картър.

— Къде мога да го открия?

— Колко е часът? — попита Елизабет Касъл и се огледа за телефона си, който не откри наблизо.

Ричър бе забелязал, че все по-малко хора носят часовници. Телефоните правеха всичко.

— Почти единайсет — отговори той. — Всъщност единайсет без четири… плюс-минус няколко секунди.

— Сериозно?

— Защо не? Въпросът ви беше сериозен.

— Плюс-минус няколко секунди?

— Намирате отговора ми за прекалено точен?

— Повечето хора биха казали единайсет без пет . Или само почти единайсет .

— И аз бих постъпил така, ако бяхте попитали приблизително колко е часът. Но вие не го направихте. Вие попитахте колко е часът. В момента е единайсет без три.

— Но вие не погледнахте часовника си.

— Не нося часовник — обясни Ричър. — Също като вас.

— Как тогава знаете колко е часът?

— Нямам представа.

— Наистина ли?

— Но знам, че в момента е единайсет часът без две минути и петдесет секунди.

— Почакайте малко — каза Елизабет Касъл и се скри зад вратата в задната стена.

Върна се миг по-късно с мобилен телефон в ръка. Остави го на гишето. Дисплеят му беше тъмен.

— Колко е часът сега? — попита тя.

— Момент — отвърна Ричър.

После каза:

— Три, две, едно… Точно единайсет.

Елизабет Касъл натисна един клавиш на телефона си. Дисплеят светна.

Часовникът показваше 10:59.

— Почти — отвърна тя.

В този миг часовникът показа 11:00.

— Как го правите? — възкликна Елизабет Касъл.

— Нямам представа — повтори Ричър. — Къде мога да открия вашия приятел Картър, чието хоби са преброяванията на населението?

— Не съм споменавала, че ми е приятел.

— Колега?

— Всъщност той работи в съвсем друг отдел. Не се занимава с обслужване на клиенти.

— Тогава как мога да се срещна с него?

— Затова ви попитах за часа. В единайсет и петнайсет винаги пие кафе. Не пропуска нито ден. Като по часовник.

— Звучи ми като човек, който държи на навиците си.

— Всеки ден прекарва точно трийсет минути в кафенето от другата страна на улицата. Сяда в градината, ако има слънце. Но от тук не мога да видя дали навън е слънчево или не.

— Как е първото име на Картър? — попита Ричър, в чието съзнание изскочи образът на съдържател на кафене, който се обръща към клиентите си на малко име.

Предположи, че заведението ще е пълно със служители от близките офиси, взели си обедна почивка, и всички облечени почти по един и същ начин.

— Първото му име е Картър — отвърна Елизабет Касъл.

— А фамилията?

— Карингтън — каза тя. — Вижте се с него и ми кажете как е минала срещата ви. Не се отказвайте. Семейството е важно нещо. Може да открием и други начини да научите повече.

Пати и Шорти седяха сами на неоправеното легло в стая № 10. Марк все пак ги бе поканил на закуска. На вратата се бе обърнал с извинителна усмивка, сякаш бе искал да ги убеди, че не бива да се държат глупаво, защото отново са приятели. Пати бе склонна да приеме. Шорти обаче бе отказал. Затова се прибраха в стаята, застанаха пред мивката и пиха блудкава чешмяна вода в чашите, в които иначе държаха четките си за зъби.