Ли Чайлд - Минало време

Накрая стигна до списък с имена и професии и светът отпреди деветдесет години започна да оживява пред очите му. Имаше майстори на копчета и ръкавици, шапкари и тъкачи, локомотивни инженери, фермери, които добиваха смола за терпентин, работници от близките леярни за калай… Имаше дори отделен раздел, озаглавен Необичайни професии за деца. Повечето бяха определени съвсем оптимистично като чираци. Или помощници. А всъщност ставаше въпрос за невръстни ковачи, зидари, монтьори, за хлапета, които работеха в топилни и леярни.

Сред тях обаче нямаше нито един Ричър. Не и в Лакония, Ню Хампшър. Не и по времето, когато Стан Ричър е бил на две години.

Ричър се върна в началото на документа и този път обърна специално внимание на колонката със сирачета. Нищо чудно да се бе случил някакъв трагичен инцидент и осиротелият Стан да е бил приютен не от роднини, а от добросърдечни съседи. Които да са запазили рожденото му име.

Но сред сирачетата нямаше нито един Стан Ричър. Не и в Лакония, Ню Хампшър. Не и по времето, когато се предполагаше, че той е бил на две.

Ричър забеляза, че в горния ляв ъгъл на екрана има три малки кръгчета: червено, оранжево и зелено, досущ като миниатюрен светофар. Кликна два пъти върху червеното и документът изчезна. После отвори дясната папка и откри данните за шестнайсетото преброяване, извършено под ръководството на друг министър и друг директор, но отново със значителни подобрения спрямо предходното. Прегледа списъци, съставени преди осемдесет, а не деветдесет години. Забеляза разлика в имената на семействата, забеляза и че работните места във фабриките са се увеличили, а във фермите са намалели.

Но въпреки това не откри нито един Ричър.

Не и в Лакония, Ню Хампшър, в годината, в която се предполагаше, че Стан е навършил дванайсет. Ричър кликна два пъти върху червеното кръгче и документът изчезна от екрана.

Шорти завъртя ключа още веднъж. Отново нищо. Чу се само тихо механично изщракване, което идваше от движението на самия ключ в ключалката, монтирана под волана. Тихо изщракване, което никой никога не чува, защото обикновено бива заглушено от шума на двигателя. Същото се случва и с натискането на спусъка преди изстрел.

Но не и тази сутрин. Хондата отказваше да запали. Приличаше на старо болно куче, умряло през нощта. Никаква реакция. Сякаш животът я бе напуснал.

— Мисля, че е по-добре да повикаме специалист — каза Пати.

Питър погледна над рамото й. Тя се обърна и видя останалите трима да вървят към тях. Идваха откъм къщата или плевнята. Шефът им вървеше по средата, както обикновено. Марк, който ги бе настанил предишния ден. И който ги бе поканил на вечеря. Марк с неизменната си усмивка. Зад него крачеше Стивън, а най-отзад вървеше Робърт. Когато стигнаха при тях, Марк попита:

— Как е настроението тази сутрин?

— Зле — отвърна Шорти.

— Какво й е на колата?

— Нямам представа. Не иска да запали. Предполагам, че нещо се е повредило.

— Трябва да извикаме монтьор — обади се Пати. — Не искаме да отнемаме повече от вашето време.

— Снощи запали — продължи Шорти. — От раз.

Марк се усмихна и потвърди:

— Да, така беше.

— А сега не ще. Просто казвам. Познавам си колата. Отдавна я карам. Имала е и добри, и лоши дни, но никога не е отказвала да запали.

Марк помълча, после се усмихна.

— Не съм сигурен какво искаш да кажеш.

— Може ровичкането под капака да е влошило положението.

— Смяташ, че Питър е счупил нещо, така ли?

— Определено се е случило нещо. Между предишната вечер и тази сутрин. Това се опитвам да кажа. Може да е Питър, а може и да не е Питър. Вече няма значение. Защото според мен вашето ровичкане по двигателя е равносилно на поемането на отговорност за случилото се. Защото сте мотел. Сигурен съм, че има някакви правила в това отношение. Как трябва да се отнасяте с вещите на гостите и прочие…

Марк замълча отново.

— Не искаше да ви обиди — обади се Пати. — Просто е разстроен. Това е всичко.

Марк поклати глава, но едва-едва, сякаш се опитваше да се отърси от възможно най-незначителната прашинка. Погледна Шорти и каза:

— Съгласен съм, че човек понякога трудно се справя със стреса. Мисля, че всички го знаем от собствен опит. Но също така знаем колко важно е да проявяваме поне малко любезност, когато общуваме с околните. Не смятате ли? Малко уважение. Може би дори малко смирение. Поемане на отговорност. Според мен не сте се грижили добре за колата. Прав ли съм?