Ли Чайлд - Минало време

— Така ще се почувстваш още по-зле, когато го помолиш за обяд. Трябваше да приемеш на мига. А сега, колкото повече разсъждаваш върху това, толкова по-лошо ще става.

— Трябва да признаеш, че е странно.

— Кое?

— Всичко, случило се до момента.

— Кое по-точно?

— Ти беше там. Видя всичко.

— Обясни ми със свои думи.

— Искаш да го чуеш от моята уста? Започваш да говориш като тях. Видя какво се случи. Той започна някаква откачена вендета срещу мен.

— Видях как Питър доброволно отдели от времето си, за да ни помогне. В края на краищата той е на работа. Дори не бях будна, когато се е опитал да оправи колата. След което видях как ти го обиждаш, като го обвиняваш, че само е влошил положението.

— Съгласен съм, че вчера колата не вървеше добре, но все пак вървеше. Какво друго може да се е случило? Очевидно е направил нещо.

— Колата имаше куп проблеми вчера. Може случилото се снощи да е последната капка, преляла чашата.

— А и това, което ме накара да направя, също беше странно.

— Накара те да кажеш истината, Шорти. Вече трябваше да сме стигнали Ню Йорк. И да сме сключили сделката. Сега ще трябва да отидем на някой пазар, където продават всякакви боклуци. А можехме да се справим по-добре. И да се върнем у дома със стил.

— Съжалявам — отвърна той. — Искрено съжалявам.

— Може би майсторът ще я поправи.

— А може би трябва да зарежем колата и да си тръгнем пеша. Преди да се наложи да платим още петдесет долара за стаята.

— Как така да си тръгнем пеша?

— Ами така, на два крака. Можем да излезем на пътя и някой да ни качи на стоп. Нали каза, че на трийсет километра от тук се намира някакъв град. Там със сигурност минава автобус.

— Пътеката през гората е дълга повече от три километра. Ти ще носиш куфар. Който е по-голям от теб. Не можем да го оставим тук. На всичкото отгоре ще излезем на някакво затънтено провинциално шосе. По което почти не минават коли. Нали така планирахме маршрута? Може да мине цял ден, преди някой да ни качи на стоп. Особено с големия куфар. Такива неща плашат хората. И те няма да спрат. Нищо чудно багажниците им да са пълни.

— Добре, може пък монтьорът да оправи колата. Или поне да ни откара до града. С пикапа си. Нас и големия куфар. Когато стигнем там, ще измислим нещо.

— Още петдесет долара ще ни дойдат в повече.

— Не става въпрос за парите — отвърна Шорти. — Петдесет долара са капка в морето. Можем да останем тук цяла седмица и пак да платим по-малко, отколкото ще ни вземе монтьорът. Той ще таксува дори идването до тук, можеш ли да повярваш? Все едно му плащаме за това, че още сме живи. Няма нищо общо с отглеждането на картофи. А майсторите ядат картофи. Нещо повече, обичат картофи. Пържени, със златистокафява коричка или запечени с бекон и сирене. Представи, че поискам някой от тях да ми плати само заради това, че ми е хрумнало да насадя картофи.

Пати се изправи рязко, при което матракът подскочи леко.

— Излизам на свеж въздух — заяви тя.

Прекоси стаята и завъртя топката на бравата. Не се случи нищо. Вратата не се отвори. Беше заяла. Тя провери бравата.

— Същото се случи и снощи — заяви Пати.

Шорти стана от леглото и отиде при нея. Завъртя топката. Вратата се отвори.

— Може би не си завъртяла както трябва — каза Шорти.

— Че колко начина да я завъртя може да има?

Шорти затвори вратата и отстъпи назад.

Пати опита отново. Хвана дръжката както преди и я завъртя със същата сила в същата посока.

Вратата се отвори.

— Странно! — възкликна Пати.

Слънчевите лъчи огряваха центъра на Лакония. Самото слънце беше ниско над хоризонта, както подобава на първите дни на есента, но грееше топло като през лятото. Ричър влезе в кафенето от другата страна на улицата в единайсет и десет, пет минути преди да се появи Картър Карингтън, и седна на масичка от ковано желязо, разположена в градината, откъдето можеше да наблюдава потока от хора, които излизаха от сградата на окръжната администрация. Не беше сигурен що за човек ще се окаже Картър Карингтън. Макар да разполагаше с някои догадки. Първо, Елизабет Касъл бе намерила за абсурдна мисълта, че той може да й бъде гадже. Второ, бе посочила изрично, че той не й е дори най-обикновен приятел. Трето, Картър не работеше на гише. Четвърто, не обслужваше граждани. И пето, проявяваше жив интерес към методологията на преброяванията на населението.

Не се очертаваше добра картина.

Градината имаше странична врата откъм паркинга. През нея непрекъснато влизаха и излизаха хора. Ричър си поръча черно кафе в пластмасова чаша не защото възнамеряваше да го изпие другаде, а защото не хареса порцелановите чаши на заведението, които бяха с размерите на супници. Крайно неподходящи за кафе, помисли си той, но клиентите явно бяха доволни, защото градината бързо се напълни. Не след дълго останаха само три свободни места. Едно от които беше — естествено! — срещу Ричър. Така стояха нещата. Хората предпочитаха да го заобикалят.