Ли Чайлд - Минало време

Никакъв отговор.

Ричър пристъпи напред. Действието му не криеше риск, а тъкмо обратното. Предпочиташе да скъси разстоянието. Ако хлапето се окажеше достатъчно глупаво, че да се опита да го удари, по-добре беше да блокира удара му отрано, преди да е набрал скорост и сила. И щеше да го направи съвсем лесно. Стига хлапето да се окажеше достатъчно глупаво. Ричър бе с петнайсет килограма по-тежък и със седем-осем сантиметра по-висок, а ръцете му бяха по-дълги с цяла педя. Това беше очевидно.

Хлапето се оказа достатъчно глупаво.

Рамото му помръдна назад в жест, който Ричър разчете като начален етап на замах, който впоследствие трябваше да се превърне в къс десен удар в лицето му. А това му даде възможност за избор. Или да реагира мигновено, което означаваше да извърти рязко лявата си ръка, за да отклони удара, докато десният му юмрук на свой ред се стоварва върху лицето на младежа. Обективно погледнато, това бе най-правилният ход. Ударът щеше да бъде бърз, силен, рязък и едновременно с това елегантен.

Но трудно щеше да обясни реакцията си пред съда. Ричър имаше чувството, че се е изправил пред съдебни заседатели. Сякаш даваше свидетелски показания. Или обясняваше нечии действия в качеството си на експерт. Затова намери за уместно да позволи сюжетът да се доразвие от само себе си, макар и само за секунда. Едно престъпление изисква не само намерение, но и действие, затова Ричър предпочете да направи и двата компонента максимално видими, така че у съдебните заседатели да не остане и сянка на съмнение.

Затова завъртя рязко глава настрани и остави късият десен удар да профучи покрай ухото му. Така всички щяха да видят големия юмрук на хлапето в цялата му прелест и намерението му щеше да стане повече от очевидно. Затова Ричър изчака младежът да прибере юмрука си необезпокояван и дори изчака още малко — макар да му се стори цяла вечност, — докато прогони и най-незначителното колебание у съдебните заседатели, след което стовари плътен десен ъперкът в брадичката на противника. И той полетя във въздуха, изпаднал сякаш в безтегловност, след което се стовари по гръб на тревата. Падна тежко, изпод тялото му се вдигнаха прашинки и полени, които затанцуваха на слънчевите лъчи. Крайниците на хлапето омекнаха и главата му увисна настрани.

Ричър кимна на стареца с конската опашка. Даваше му знак, че е свободен да си върви. След което погледна бащата на хлапето право в очите.

— Един съвет като за родител — каза той. — Не го оставяй да лежи на пътя. Може някой да го прегази.

— Няма да го забравя.

— Това е разликата между нас — отвърна Ричър. — Аз вече го забравих.

Той настигна стареца и двамата изминаха необезпокоявано последните петдесет метра, които ги деляха от очуканото субару.

Пати не издържа и стана от леглото. Отиде до вратата, където се намираше ключът за осветлението. Три крачки я разделяха от него. По време на първата бе сигурна, че токът не е прекъснат. През втората бе убедена в обратното. След като онези мръсници можеха да заключват вратата и да спускат щорите с помощта на дистанционно, несъмнено можеха да прекъснат и електричеството. Но после промени мнението. Защо да го правят? При третата крачка не се съмняваше, че ще има ток. Заради пакетите с храна. Нима щяха да им ги дадат с очакването да се хранят на тъмно? В този момент се сети за фенерчетата. Те пък за какво бяха? Спомни си думите на Шорти: Предполагам, в случай че се наложи да се хранят на тъмно. Може би в тях имаше логика.

Посегна към ключа.

Имаше ток. Лампите грейнаха. Заляха стаята в топла жълтеникава светлина. Пати мразеше изкуственото осветление през деня. Завъртя бравата. Вратата беше заключена. Натисна бутоните на електрическата щора. Нищо. Шорти я гледаше втренчено. Пати се завъртя и огледа стаята. Мебелите. Саковете, които стояха там, където ги бяха оставили, когато камионът не се беше върнал за тях. Стените и наченките на мухъл по ъглите, където те се срещаха с тавана. Самия таван. Чист правоъгълник, безупречно боядисан в старомоден нюанс на бялото, толкова популярен в Ню Хампшър. На него нямаше нищо освен противопожарна аларма и овална лампа с декоративна решетка, и двете разположени точно над леглото.

— Какво? — попита Шорти.

Пати погледна отново саковете.

— Колко добре бяха скрити? — поинтересува се тя.

— Къде?

— В храстите, Шорти.

— Доста добре — отвърна той. — Куфарът е много тежък. Веднага потъна под клоните и листата. Сама видя.