Ли Чайлд - Минало време

— Най-обикновен човек, който стои на обществен път и ти задава въпрос.

— Това не е обществен път.

— Това е проблемът с отрицанието. Но реалността не дава пет пари за това, което си мислиш. Това е път. Винаги е бил. И все още е.

— Какъв е въпросът?

— Видях момчето ти да напада доста по-възрастен господин. Предполагам, че въпросът ми е свързан с начина, по който си го възпитал като родител.

— Отлично, в конкретния случай — отвърна новодошлият. — Кой ще купи ябълките ни, ако хората смятат, че водата е отровена?

— Това е било преди осем години — изтъкна Ричър. — От цялата история не е излязло абсолютно нищо. Най-добрите учени в света са заявили, че водата ви е чиста. Преживей го. Прояви малко смирение. Нищо чудно и ти да си изрекъл някоя глупост преди осем години. Трябва ли заради това да извия ръката ти днес?

Възрастният мъж с конската опашка се намеси:

— Формално погледнато, те имат договор с онази корпорация в Колорадо. Един от допълнителните параграфи гласи, че ще получат възнаграждение, ако успеят да докажат, че съм идвал тук. Надявах се да са забравили за това, но очевидно не са. Видели са колата ми.

— И как ще го докажат?

— Вече го направиха. Изпратиха съобщение с моята снимка. Той затова се отдалечи. Тук няма сигнал освен на онова възвишение.

— Закон и ред — заяви бащата. — От това се нуждае тази страна.

— Но забравяш закона, когато крадеш чужд път, за да посадиш още ябълкови дървета.

— Омръзна ми да повтаряш едно и също.

— Това е гласът на реалността и той няма да замлъкне.

— Какво търсиш в гората, между другото?

— Не е твоя работа — отвърна Ричър.

— А може и да е. Разбрали сме се със собственика на земята.

— Но не можеш да ме снимаш и да изпратиш снимката.

— Защо?

— Ще трябва да извадиш телефона от джоба си. И тогава аз ще го взема и ще го счупя. Затова няма да можеш да ме снимаш.

— Ние сме двама. А това прави два телефона.

— Пак не е достатъчно. Трябва да извикате подкрепление. А, не, не можете! Защото няма сигнал освен на онова възвишение.

— Ти си много нагъл, знаеш ли?

— По-скоро съм реалист — отвърна Ричър.

— Искаш ли да се пробваш?

— Това ще ме изправи пред морално-етична дилема. Момчето може да получи психологическа травма, която да не преодолее до края на живота си, ако види баща си проснат на земята. В същото време ти може да получиш психологическа травма, ако видиш сина си, проснат на земята. След като не си успял да го защитиш, имам предвид. Възможно е да се почувстваш зле. Предполагам, че така би се почувствал всеки баща. Не го твърдя със сигурност, защото самият аз не съм родител. Но мога да си представя.

Мъжът не отговори.

— Чакам — каза Ричър.

Той погледна на юг между двете редици дървета, към мястото, където овощната градина се спускаше надолу по склона.

— Тъкмо си се връщал — продължи Ричър. — След като си изпратил съобщението от върха на онзи хълм. Предполагам, че малко преди това си направил снимката. Защо тогава нашият приятел е още тук, с ръце зад гърба?

Не получи отговор.

Възрастният мъж с конската опашка отговори:

— Канеха се да ме пребият. Да ми дадат урок. Веднага след като изпратят съобщението и се уверят, че ще си получат парите. Но не знаеха, че в горичката има още някой.

— Това не би трябвало да има значение — отвърна Ричър. — Нали така? Не и за хора, които са взели решение.

Изгледа първо бащата, после и сина. Право в очите.

— Времето тече, господа. Хайде, действайте! Пребийте го!

Никой не помръдна.

Ричър погледна по-младия мъж.

— Всичко е наред — увери го той. — Човекът няма да те нарани. Та той е на седемдесет. С пръст да го бутнеш, ще падне. Няма от какво да се страхуваш.

Младежът помръдна глава като куче, което души във въздуха.

— Вариантите са два — каза Ричър. — Или го удряш, или се страхуваш от него.

Никакъв отговор.

— А може би проблемът е в съвестта ти. Нищо чудно да е така. Не искаш да удариш един старец. В такъв случай помисли за ябълките. За твоята работа. Разбирам те напълно. Дори мога да ти помогна. Защо не пребиеш първо мен? Ще почувстваш удовлетворение, че си изпълнил дълга си, след което можеш да пребиеш стареца. И съвестта няма да те мъчи.

Никакъв отговор.

— Защо не? — продължи Ричър, — От мен ли се страхуваш? Боиш се да не пострадаш ли? Трябва да ти призная, че това е възможно. Искам да бъда напълно откровен с теб. Трябва да вземеш информирано решение. Защото сега отново се изправяш пред съвсем прост избор. Или ме удряш, или се страхуваш от мен.