Ли Чайлд - Минало време

Оградата изглеждаше здрава. А това беше обещаващ знак.

Вратата на автомобила се отвори зад гърба на Ричър и мъжът заяви:

— Ти си онзи, който е говорил с Брус Джоунс.

— Така ли? — обърна се Ричър.

Мъжът, излязъл от субаруто, бе висок, слаб и мъртвешки блед. Беше поне на седемдесет. Якето висеше на раменете му като на телена закачалка.

— Показал ти е писмото, което написах навремето.

— Ти ли си авторът?

— Същият. Той ми позвъни. Решил, че може да проявя интерес към факта, че ти проявяваш интерес. Затова дойдох да те посрещна.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Нали търсиш Райънтаун — отвърна мъжът.

— Нима съм го намерил?

— Намира се право пред теб.

— Сред онези дървета?

— В средата са по-рехави. От тук се вижда добре.

— Сигурен ли си, че почвата не е отровена?

— Калаят може да бъде доста опасен. Концентрация от над сто милиграма калай в кубичен метър въздух представлява сериозна заплаха за здравето и живота. А най-лошо става, когато калаят се свърже с определени въглеводороди и образува органокалаени съединения. Някои от тях са по-отровни от цианида. Това ме разтревожи едно време.

— Какво се случи в крайна сметка?

— Химията премълча онова, което трябваше да каже.

— Въпреки че по случая са работили авторитетни учени?

— Онази корпорация от Колорадо забрани да стъпвам на земята, която обяви за своя. Дори се сдоби със съдебна заповед. Нямам право да минавам отвъд онази ограда.

— Жалко — каза Ричър. — Можеше да ме разведеш наоколо.

— Как се казваш?

— Ричър.

Мъжът изрече адрес. Име на улица и номер на тази улица. Същото име и същият номер, които Ричър бе видял на екрана на компютъра в четвърта кабинка, когато бе преглеждал данните от преброяването, извършено, когато баща му е бил на две.

— Намираше се на приземния етаж — поясни мъжът. — Част от плочите още са там. На пода в кухнята. Във всеки случай, бяха там преди осем години.

— И оттогава не си се връщал?

— Човек не може да надвие системата.

— Кой ще разбере? — сви рамене Ричър. — Само този път.

Мъжът не отговори.

— Почакай — каза му Ричър.

Погледна напред, отвъд стотината метра овощна градина чак до втората ограда и дърветата зад нея. После попита:

— Ако това наистина е Райънтаун, защо пътят свършва тук?

— Едно време стигаше чак до края — отвърна мъжът. — Строго погледнато, фермерът, насадил ябълковите дървета, е заграбил тази част от земята. Преди четирийсет години мразовита зима скова земята, а следващата година отново бе студена и това разруши основите на пътя. През пролетта фермерът нае булдозер, изравни земята и посади още дървета. През лятото пристигнаха хора от окръжната служба, огледаха щетите и поправиха каквото можаха. Но през есента фермерът вдигна онази ограда и оттогава насетне всички смятат земята за негова. Докато не се опита да продаде парцела. Защото нотариалният акт крие неприятна изненада за купувача.

— Добре — каза Ричър. — Може да се видим по-късно.

Набра се върху оградата, преметна крака от другата страна и скочи в ябълковата градина.

— Почакай — спря го възрастният мъж. — Ще дойда с теб.

— Сигурен ли си?

— Кой ще разбере?

— Живей свободен или умри — каза Ричър. — Нали това пише на регистрационната табела на колата ти. Девизът на Ню Хампшър.

Мъжът стъпи на по-ниската от напречните греди и прехвърли оградата по същия начин, както бе направил преди малко Ричър. Двамата тръгнаха заедно покрай ниските дървета, отрупани с лъскави зелени ябълки, до една по-големи от топка за тенис, а някои дори колкото бейзболна топка. Препъваха се често, явно подравняването на земята след онази мразовита зима преди четирийсет години бе извършено доста набързо. След стотина метра се озоваха пред втора ограда. Отвъд нея се издигаха съвсем различни дървета — не бяха декоративни или плодни, не бяха подредени в стройни редици, не ухаеха на зрели плодове. Бяха саморасляци, доста по-тънки и криви, и имаха нездрав вид, защото растяха върху някогашния черен път, а не върху подравнена от булдозер земя. Затова Ричър прецени, че е най-добре да продължи право напред. Можеше да си проправи път и без помощта на мачете. От време на време се налагаше само да отмести някой клон. Мъжът с конската опашка се съгласи. Не бе идвал тук от осем години, но бе убеден, че това е правилната посока.

— След колко време ще видим нещо? — попита Ричър.

— Всичко е пред нас — отвърна възрастният мъж. — Погледни в краката си. Вървим по стария път. Всичко е така, както е било някога. Никой не е променил нищо, освен природата, разбира се.