Ли Чайлд - Минало време

— Можете да си съберете багажа. Това е работа за две минути.

— Всичко е въпрос на добро пласиране и точен удар — отвърна истинският Карел, макар да преправи гласа си така, сякаш идваше някъде отдалече.

А на екрана се появи Пати, Която казваше:

— Вече сме го събрали. Готови сме да тръгнем.

— От този момент нататък започнах да импровизирам — обясни Карел. — Предположих, че рано или късно може да се случи нещо. Разбрах, че трябва да ги вкарам в стаята и да затворя вратата. Извадих късмет и успях.

Останалите започнаха да подсвиркват отново. Марк поклати глава.

— Изобщо не беше въпрос на късмет. Беше направо виртуозно изпълнение. Трябва да запазим това видео завинаги. Трябва да го гледаме отново и отново, докато го научим наизуст. Все едно слушах прочут виртуоз да свири на цигулка. Правил си го и преди, нали, Карел?

Всички присъстващи се смълчаха.

На екраните продължаваше да тече същият запис. Сега трите фигурки разговаряха тихо, приведени между хондата и дървената тераса.

— Ти се дистанцира от нас — продължи Марк, — като се престори, че не си ни приятел, а това ти помогна да установиш по-здрава връзка с тях. И те попаднаха в капана, който им беше заложил. Сам-самички. Изпълниха се с доверие към теб. А ти го засили, като потвърди най-мрачните им страхове, свързани с несъответствията, които бяха забелязали. После продължи в същия дух, като се съгласи, привидно бавно и неохотно, да им помогнеш с бягството. Това беше шедьовър на емоционалната манипулация. Качи ги на емоционално влакче на ужасите. Цялата им сутрин мина в тревоги, след което изведнъж се изпълниха с надежда, която преля в еуфория в момента, в който застанаха с багажа си в ръце и очакваха да се качат в камиона, а накрая видяха мечтите си разбити.

Стивън превключи камерите в реално време. Пати и Шорти седяха на леглото в тъмната стая, без да помръднат.

— Така ще се получи още по-добре — заяви Карел. — Гарантирам ви го. За предпочитане е, когато останат насаме със своите мисли и чувства. Това сякаш размеква мозъците им. И впоследствие става много по-забавно. Честна дума.

После подхвърли:

— До скоро — и излезе навън.

Ричър видя отклонението вляво. Започваше на стотина метра пред него. Срещаше се с главния път под широк ъгъл и се завърташе леко, сякаш неохотно. После продължаваше право напред през овощните градини с ябълкови дървета. Ричър се запъти натам. В един момент се наложи да мръдне встрани и да стъпи на бордюра, за да се размине с камион на „Пътна помощ“. Беше огромен, яркочервен и безупречно чист. И покрит със златисти ленти. Земята се разтресе под тежестта му. Ричър го проследи с поглед, после продължи напред и свърна по отклонението.

Страничният път се оказа по-тесен от главния, но все пак достатъчно широк и отъпкан, за да позволи преминаването на онези стари камиони, използвани някога за превоз на дърва, въглища или калай. Клоните на ябълковите дървета от двете страни на пътя бяха увиснали ниско, отрупани с едри плодове. Ричър долавяше аромата им, който изпълваше въздуха наоколо, примесен с мириса на сухи треви. Над главата му жужаха насекоми. А високо в небето се рееше ястреб, уловил топло въздушно течение.

Седем-осемстотин метра след онзи лек завой, встрани от Лакония, пътят се извиваше отново, но вече по-решително, на запад. След което продължаваше право напред през нови и нови ябълкови насаждения към миниатюрно лъскаво петънце в далечината, за което Ричър предположи, че е паркиран автомобил. А зад него отново растяха дървета, но вече не ябълкови, ако се съдеше по разликата в нюансите зелено. Когато приближи, видя, че това наистина е кола. Която блестеше не защото боята й бе особено лъскава, а защото слънцето грееше силно. Всъщност автомобилът се оказа очукана таратайка. Субару, като онова, в което се бе качил на стоп. На онзи строителен предприемач. Между двата модела имаше бегла прилика, но този тук бе с поне двайсет години по-стар. Колата беше паркирана с предницата, обърната към дъсчена ограда, пред която свършваше черният път. Отвъд оградата се простираше поредната ябълкова градина, а зад нея следваше нова ограда, зад която растяха дървета с по-едри листа.

В субаруто имаше някой.

Мъжът седеше зад волана. Ричър различи яката на синя джинсова риза и дълга посивяла коса, вързана на опашка. Мъжът не помръдваше. Само се взираше мълчаливо през предното стъкло. Ричър мина покрай колата откъм страната на шофьора и застана с гръб към непознатия. Следващата ограда бе на стотина метра. Зад нея се издигаха типичните за Нова Англия диви дървесни видове, израсли нагъсто, в пълен безпорядък. Вероятно благодарение на семена, които вятърът бе довял.