Ли Чайлд - Минало време

Върху парче, откъртено от онова, което някога сигурно е било под на кухнята, Ричър забеляза оцеляла плочка. Беше най-обикновена, старомодна и евтина, а циментът под нея изглеждаше ужасно ронлив, но по някакво чудо на химията тя бе успяла да се задържи върху него. Мотивът бе ужасно избелял след шейсетгодишното излагане на милостта на природата, но по всичко изглеждаше, че някога е сияел в пъстра викторианска плетеница от ярки цветове, листа на меча стъпка, тагетис и разцъфнал артишок. Ричър се опита да си представи плочката през погледа на едно дете, затова запристъпя напред-назад, като цветовете ту се появяваха във фокус, тук изглеждаха размазани. Добре си спомняше, че единственият цвят, който Стан харесваше, бе масленозеленото на военната униформа.

Ричър излезе от кухнята и мина покрай трите дръвчета в коридора. Което бе напълно излишно, защото можеше лесно да прескочи навън. Останките от стените едва ли бяха по-високи от десет-дванайсет сантиметра. Той обаче искаше да се върне по същия път, по който беше дошъл. Спря при вратата, която водеше към улицата — и която, разбира се, отдавна липсваше и седна на каменния праг, както би сторило едно хлапе, може би след дъжд, когато канавката отпред се превръща в буен поток.

И тогава чу необичаен шум. Идваше някъде отдясно.

Вик. Издаден от мъж. Определено не беше вик на радост или удоволствие. Нито пък на недоволство или гняв. А на болка. Далечен вик. Долетял откъм овощната градина, зад която бе паркирана колата. Ричър се изправи и затича колкото се може по-бързо по неравния паваж, като лавираше между дърветата. Следваше стария път. Подмина класната стая, училището и продължи към оградата.

На петдесетина метра пред себе си видя възрастният мъж с конската опашка да стои по средата на ябълковите насаждения. Друг мъж, два пъти по-едър от него, стоеше зад него и му извиваше ръцете.

Ричър прескочи оградата и се устреми към тях.

Добър спортист би преодолял въпросните петдесет метра за пет-шест секунди. Ричър обаче измина разстоянието за трийсет. Крачеше бавно. Но целеустремено. Решително. Целта му бе да излъчи послание. Затова се приближи с дълги крачки, леко увиснали рамене и ръце, отпуснати встрани от тялото. Но с високо вдигната глава и поглед, вперен в по-едрия мъж. Излъчваше примитивен сигнал, усвоен преди много години. Мъжът се озърна на юг. Вероятно за да потърси помощ. Явно не беше сам.

Ричър се приближи. Едрият тип се обърна с лице към него. Завъртя стареца пред себе си и го използва като щит.

Ричър спря на по-малко от два метра от тях.

— Пусни го — каза той.

Само две думи, но изречени с тон, който също бе усвоил отдавна. Зад всяка от тези две думи се криеше цяла лекция за неизбежните и трагични последици от оказването на съпротива. Едрият тип пусна възрастния мъж. Но не се беше предал. Ни най-малко. Не искаше Ричър да храни илюзии по този въпрос. А искаше да остави ръцете си свободни. За да ги използва за по-важна цел. Той блъсна стареца встрани и пристъпи към Ричър. Делеше ги не повече от метър. Мъжът беше двайсетинагодишен, тъмнокос и небръснат, висок метър и осемдесет и пет и тежък поне деветдесет килограма, загорял и мускулест от работата на открито.

— Не е твоя работа!

Същата реплика, помисли си Ричър. Но на глас каза:

— Извършвате престъпление на обществена земя. Мой дълг на порядъчен гражданин е да ви обърна внимание върху това. Такива са правилата, на които се основава човешката цивилизация.

Младежът пак погледна на юг, после се обърна към Ричър.

— Това не е обществена земя. Това е ябълковата градина на дядо ми. Вие двамата не би трябвало да се намирате тук. Той — защото има съдебна заповед, а вие — защото навлизате в чужда собственост.

— Това е път — поправи го Ричър. — Дядо ти го е заграбил преди четирийсет години. По времето, когато е бил млад и здрав като теб.

Младежът отново погледна на юг, но този път не се обърна към Ричър. Към тях приближаваше друг мъж, който крачеше бързо между последните две редици дървета, където земята се спускаше под лек наклон. Приличаше на младежа, но беше по-възрастен. С едно поколение, не повече. Бащата най-вероятно. А не дядото. Джинсите му бяха по-хубави от тези на сина му. Тениската — по-чиста. Слънчевият му загар беше по-силен, а косата му сребрееше. Със същата фигура, но изглеждаше на петдесет.

— Какво става тук? — попита той, когато се приближи.

— Ти ми кажи — отвърна Ричър.

— Кой си ти?