Ли Чайлд - Минало време

— Колко време остава? — попита Шорти.

Пати погледна часовника си.

— Двайсет и четири минути.

Шорти замълча.

— Той обеща — каза тя.

Не откъсваха погледи от пътя.

И той дойде.

Почувстваха го, преди да го видят. Въздухът като че затрептя, пронизан от дълбок басов резонанс, долетял отдалече, и всичко наоколо потръпна като в напрегната сцена от филм, сякаш някой бе разцепил въздуха и го бе принудил да отстъпи встрани. Трептенето премина в ниско боботене на огромен дизелов двигател и тежкото трополене на масивни гуми. После го видяха да се показва между дърветата.

Камион на „Пътна помощ“. При това огромен. Масивен. Издържащ на тежки натоварвания. От онези, които спокойно могат да теглят тир по магистралата. Беше яркочервен. Двигателят му ръмжеше на ниски обороти.

Пати се изправи и замаха.

Камионът заподскача по неравния път, който водеше до паркинга. Пати бе предположила — и то съдейки само по гласа на човека, — че ще пристигне с най-лъскавия камион, който някога е виждала, и се оказа права. Камионът блестеше, готов за автопарад. Червената му боя бе полирана и безупречно лъсната. Декоративните ленти сияеха в златно. Хромираните капаци и лостове заслепяваха. Отстрани гордо бе изписано името на собственика — с големи букви, високи поне две педи.

Оказа се Карел, а не Карол.

— Леле! — възкликна Шорти. — Страхотна работа!

— Определено — съгласи се Пати.

— Най-после ще се измъкнем от тук.

— Ако успее да поправи колата.

— Каквото и да стане, напускаме мотела. Карел не бива да си тръгне без нас. Или ще поправи колата, или ще ни откара до града. Каквото и да кажат онези задници. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна Пати.

Камионът спря зад хондата и забоботи тихо на празни обороти. Високо разположената врата на кабината се отвори, шофьорът стъпи на стълбичката и скочи на земята. Беше слаб, жилав, среден на ръст, с пружинираща походка, изпълнен с енергия. Главата му беше обръсната до голо. Приличаше на полицай по време на процес срещу военнопрестъпници. Лейтенант с каменно изражение, застанал зад полковник с черна барета, предал родината си. Този обаче се усмихваше. В очите му танцуваха пламъчета.

— Госпожо Сандстром? — попита той. — Господин Флек?

— Наричайте ни Пати и Шорти — каза Пати.

— Аз съм Карел — представи се шофьорът.

— Благодарим ви, че дойдохте.

Карел извади нещо от джоба си. Мръсна черна кутийка с размерите на колода карти, от която стърчаха отрязани жички.

— Имахме късмет — обяви той. — С една катастрофирала хонда в автоморгата. Същият модел като вашата. Дори цветът съвпада. Един самосвал я блъснал отзад преди шест месеца. Но предницата беше здрава.

Карел се усмихна окуражително и посочи вратата на стаята им.

— Можете да си съберете багажа. Това е работа за две минути.

— Вече сме го събрали — отвърна Пати. — Готови сме да тръгнем.

— Наистина ли?

— Събрахме го още сутринта. Или късно снощи. Искахме да бъдем готови.

— Не останахте ли доволни от престоя в мотела?

— Искаме да си тръгнем час по-скоро. Отдавна трябваше да сме пристигнали на друго място. Това е всичко. А иначе мотелът е чудесен. Вашите приятели бяха много любезни.

— Не, аз съм нов тук. Още не са ми приятели. Май колегата, който е идвал тук преди мен, им е бил приятел. Но нещо са се скарали. Затова започнаха да звънят на мен. Което е чудесно. Исках да ми станат клиенти. Аз съм амбициозен човек.

— Не бих искал да работя за тях — подметна Шорти.

— Защо?

— Намирам ги за странни.

Карел се усмихна.

— Те станаха мои клиенти. Влязоха в моя списък — обясни той. — Колкото по-дълъг е списъкът, толкова по-лесно ще преживея трудните месеци.

— Въпреки това… — настоя Шорти.

— Все пак става въпрос за девет атевета и пет коли. Гарантирана работа. Мога да изтърпя странностите им.

— Пет коли?

— За момента. Плюс една моторна косачка на трева.

— Казаха ни, че имат само една кола — настоя Шорти. — Видяхме я.

— Коя?

— Един стар пикап.

— А, това е таратайката, с която обикалят наоколо. Освен това всеки от тях притежава джип. И то мерцедес!

— Шегувате се!

— Ни най-малко.

— Къде ги държат?

— В плевнята.

Шорти не каза нищо.

— Имам един въпрос — обади се Пати.

— Питайте — отвърна Карел.

— Откога са тук?

— Това е първият им сезон.

— Моля ви, оправете ни колата — каза Пати.

— Нали за това съм дошъл.

Карел вдигна капака на хондата с умело, добре отработено движение. Наведе се и протегна ръката си, в която държеше черната кутийка, сякаш за да сравни размерите й. Отстъпи леко назад и присви очи в опит да огледа по-добре. После се изправи.