Ли Чайлд - Минало време

— Добре е да го знам — каза Ричър. — Ще огледам наоколо. Благодаря ви за отделеното време.

Джоунс кимна със същото сериозно и интелигентно изражение, с което бе посрещнал неочаквания гост. Ричър се обърна и направи няколко крачки към верандата, следван от шестте кротки кучета, когато чу вратата зад гърба му да се отваря отново с протяжно скърцане. Този път обаче се отвори и комарникът. Ричър се обърна и видя Джоунс да наднича през прага, сякаш за да го огледа по-добре, като не пропуска да препречи с крак пътя на кучетата си навън.

— Споменахте, че там имало някакъв цех или малка фабрика, нали?

— Производство в съвсем скромни мащаби — отвърна Ричър.

— А замърсявало ли е природата?

— Вероятно. Било е леярна за калай. Сигурно са изтичали вредни отпадъци.

— По-добре влезте — каза Джоунс.

Рамката на комарника отново проскърца пред Ричър, след което се затвори с плясък зад гърба му. От ограничения си опит съдеше, че това са неизменните звуци, които съпровождат лятото в Нова Англия. По пода затракаха кучешки нокти. И шестте кучета от двора влязоха в къщата с Ричър. Той спря за миг, за да вдъхне неповторимия мирис, който всеки дом притежава. Отвътре къщата се оказа също толкова чиста, подредена и добре поддържана, колкото и отвън. Джоунс го въведе в стая, разположена в съседство с кухнята и трапезарията, които заемаха общо помещение. Дванайсетте кучета ги наобиколиха. Ричър не видя дневна. Нито пък винилов фотьойл или старец с одеяло върху коленете. Стаята играеше ролята на кабинет. Беше просторна, но тъй като къщата бе ползвана от поне две поколения и всяко от тях като че ли не бе изхвърляло нито едно листче хартия, тя изглеждаше препълнена. Джоунс отвори кантонерка, пълна с дебели издути папки, овесени на метални релси. Порови сред тях, но не откри каквото търсеше, затова затвори кантонерката, извърна се и надзърна в няколко големи кашона. Намери нужния, който се оказа претъпкан със същите дебели издути папки. Прелисти първата и тъкмо започна да проверява и втората, когато спря с думите:

— Ето го!

Той извади избелял лист хартия. Ричър го взе от ръката му. Беше ксерокопие на информационен бюлетин отпреди осем години. Очевидно бе част от поредица, тъй като анализираше темата в изключителни подробности и демонстрираше предварителни познания по въпроса. Текстът бе изложен достъпно и увлекателно. Ставаше въпрос за Райънтаун.

Предисторията покриваше момента на появата на леярната в историческите хроники, далеч по-късния период на пик в производството, по презумпция представян като ужасяваща сцена с облаци дим, бушуващи пламъци и разтопени метали, досущ като миниатюрен ад, с който дори старият Данте би се гордял. В следващото изречение — макар и в скоби — авторът се извиняваше, че снимката, използвана като илюстрация на материала, не е направена в самия Райънтаун, а е била взета от фотоархива на металургично предприятие в Масачузетс и е била направена десет години преди събитията, описани в бюлетина. Тя била избрана не с намерението да подведе читателите, а да илюстрира, да даде обща представа, от каквато изложената тема несъмнено се нуждае. Така авторът се надявал да избяга от буквализма, от който твърде често страдали подобни трагични истории.

След това своеобразно извинение изложението преминаваше към същината на въпроса, а тя бе едновременно политическа, юридическа и… логически неиздържана. Очевидно все още не било доказано по безспорен начин, че бавното разлагане на минералните отпадъци от дейността в Райънтаун е отровило подземните води, но това щяло да бъде направено съвсем скоро. Някои от най-авторитетните световни учени работели върху тази задача. Хората трябвало да бъдат подготвени за техните изводи. В това отношение имало чудесна новина. Авторът на материала разплел възела около многобройните наследници и правоприемници на стария Маркъс Райън и успял да установи извън всякакво съмнение, че след финансовите водовъртежи, бушували в продължение на шейсет години, в които големите риби изяли малките, акциите на компанията му станали собственост на огромна миннодобивна корпорация, базирана в Колорадо. Това било откритие с неимоверна значимост, тъй като най-сетне можело да бъде потърсена отговорност за екологичната катастрофа в Райънтаун. Адвокатите дори били подготвили искове и очаквали с нетърпение да ги внесат в съда.

Краят на материала призоваваше всички заинтересовани граждани да присъстват на събранието. Най-отдолу бяха отпечатани името на автора, несъмнено псевдоним, и електронната му поща.