Ли Чайлд - Минало време

— Добре — каза Шорти. — Да приемем, че става въпрос за три години. Една година кражби, последвана от две по-спокойни.

— Така е, но нещо друго, което споменаха по-рано, ме накара да си помисля, че са отворили мотела съвсем скоро. Че това е първият им сезон. Историите им не се връзват.

Шорти потъна в продължително мълчание.

— Но ти говори с монтьора — каза той накрая.

— Да, говорих — отвърна Пати.

— И човекът беше истински.

— Да, беше.

— Разкажи ми отново.

— Звучеше енергично и делово, стори ми се в час, както се казва. Дружелюбен и приятелски настроен. Не натрапваше познанията си. Разбрах, че е имигрант. Може да е от онези, които приемат по-неквалифицирана работа в сравнение с онази, която са вършели в родината си. Спомена нещо за югославската армия. Може някога да е бил сержант в бронирана дивизия, а сега кара камион на „Пътна помощ“. Или нещо подобно. Но той дава всичко от себе си. Кара най-лъскавия авариен камион, който някога си виждал. Ще си проправи път до върха с всички сили. Ще постигне своята мечта.

— И разбра всичко това от гласа му?

— Почувствах го. Задаваше смислени въпроси. Знаеше как може да ни помогне. Притесни се да не би Марк да ни е събудил. Дори се извини.

— Кой е най-лошият сценарий според теб? — попита Шорти, сякаш това изискваше обичайният ритуал между тях.

— Човекът да се окаже някой от онези отракани дребни бизнесмени, на които сякаш мед им капе от устата, но не обръщат никакво внимание на своите клиенти. Но дълбоко в себе си се надявам любезното му държане да се дължи на обстоятелството, че не дойде вчера.

— Това ми се струва по-реалистично — отвърна Шорти.

— Скоро ще разберем — каза Пати. — Обеща да дойде най-много след четири часа.

След още два километра гората отстъпи място на пъстър килим от пасища, пълни с коне и крави. Ричър продължи напред, като не забравяше да анализира изминатото разстояние през погледа на едно момче на колело. Пътят му се струваше доста дълъг. А може би не беше. Времената се бяха променили. В миналото ходенето пеша на седем-осем километра или колоезденето на трийсет са били смятани за нещо съвсем обикновено. Особено за момче с хоби. За него дванайсетина километра не биха представлявали никакъв проблем. Или малко повече, за да стигне до улиците в центъра на Лакония. Където е било забелязано в една късна септемврийска вечер на 1943 г. Какво ли е правило? Онази жена, любителката на птици, не бе споменала в показанията си момчето да е носило бинокъл на врата си. Ричър смяташе, че тя непременно би обърнала внимание на такава подробност. Следователно момчето е отишло там със съвсем друга цел. А на теория целите, преследвани от едно шестнайсетгодишно момче, могат да бъдат прекалено много и прекалено различни. От друга страна обаче, четирийсет и трета е тежка година. Войната продължава вече доста време. Стоките или се продават срещу купони, или не достигат. Всички са мрачни, угрижени и работят усърдно. На Ричър му бе трудно да си представи достатъчно вълнуващо забавление, което да накара едно шестнайсетгодишно момче да измине толкова километри до центъра на заспало градче в Ню Хампшър. И то в такива тежки времена.

Не биваше да забравя и велосипеда. Момчето може да го е оставило някъде. И да се връща да си го вземе. Със свой приятел. Може колелото на приятеля му също да е паркирано до неговото. И тогава да са срещнали по-голямото хлапе.

Ричър продължи напред. В далечината отляво се появи районът, в който би трябвало да се намира целта на идването му тук. Райънтаун се намираше тук някъде. Евентуално.

Ричър погледна картата. Пътят, който търсеше, завиваше леко наляво след километър и половина, два. От него обаче тръгваше отклонение, отбелязано на картата с по-тънка линия. То следваше същата посока, но беше по-късно и по-тясно. Вероятно черен път, който отвеждаше до някоя ферма. А това можеше да се окаже полезно. Или пък не. В най-добрия случай Ричър щеше да стигне до стара семейна ферма, обитавана от членове на една и съща фамилия в продължение на двеста години. Най-възрастният сред тях щеше да седи край печката, настанил се удобно на люлеещ стол, завил краката си с одеяло, готов да разговаря часове наред за някогашните си съседи, живели на километър-два на север.

Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото, гласеше девизът на Ричър.

Той продължи напред и свърна по тясното отклонение. Много бързо установи, че то не води до стара семейна ферма. А до приятна двуетажна къща с разчупена архитектура и стаи, разположени на различни нива, която бе на неговата възраст. Следователно построена много след като Райънтаун бе западнал и бе изоставен. Следователно нямаше да му донесе никаква полза.