Ли Чайлд - Минало време

— Хлапето е дошло в съзнание, но не е видяло нападателя — каза тя.

— Случва се — отвърна Ричър.

— Лъже. Знае кой е, но не ни казва. Предпочита да го сподели с баща си.

— Защото тези хора следват собствен кодекс на честта.

— Надявам се който и да го е направил, да съзнава какви могат да бъдат последствията.

— Не се съмнявам, че който и да го е направил, вече е напуснал града. Точно както преди седемдесет и пет години. Същинско дежа вю.

— Какво ще правиш днес?

— Ще отида до Райънтаун — отговори Ричър. — Ако успея да го открия.

Ричър си купи карта от една бензиностанция в покрайнините на града. Не беше по-подробна от картата в телефона на Елизабет Касъл. Разни пътища водеха в разни посоки, но някои тях бяха защриховани в сиво, все едно са съществували някога, а после са били изоставени и днес нямат дори имена. Невъзможно бе да различи едно място от друго. Не беше сигурен какви са изискванията към местоположението на една леярна. В интерес на истината, нямаше представа какво прави една леярна за калай. Извличаше метала от рудата? Или нещо друго? Във всеки случай, названието предполагаше някакви топлинни процеси. А това изискваше пещ. Плюс евентуално парна машина, която да задвижва ремъците и инструментите. Което бе свързано с доставки на въглища или дървесина. И с наличие на вода за парната машина. Той огледа отново картата в търсене на сиво петно, където да има и пътища, и реки или поне потоци. Разположено на северозапад от Лакония според проучванията на Елизабет Касъл.

Възможностите бяха две. Едната разположена на дванайсет километра от града, другата — на шестнайсет-седемнайсет. И до двете места водеха отклонения от главното шосе без видима причина от съвременна гледна точка. И през двете места минаваха широки притоци на една и съща голяма река. Притоците прекосяваха пътищата и образуваха миниатюрни триъгълници на картата, толкова дребни, колкото бе възможно да бъдат отпечатани. И двете места бяха защриховани в сиво. Малки цехове и фабрики с няколко десетки работници, които живеят в двуетажни сгради, разделени на апартаменти, може би училище с една стая, може би и църква, бе казала Еймъс. И двете отговаряха на описанието. Пътят, който водеше до по-далечното, извиваше леко на север. Далече от Лакония. Докато пътят към по-близкото извиваше леко на юг. Към Лакония. Сякаш беше част от нея. Ричър си представи момче на велосипед, което върти бясно педалите, а на гърдите му подскача бинокъл. От по-далечното място щеше да му се наложи да кара два-три километра в обратната посока, след което да направи остър завой, докато от по-близкото можеше да се насочи право към целта си, да ускори по завоя и да се озове в сърцето на града. Дали в този случай момчето би казало, че живее в Лакония?

Това беше добре. Дванайсет километра вместо седемнайсет щяха да му спестят цял час. Плюс немалко усилия. Ричър сгъна картата и я прибра в джоба си. Тръгна пеша.

Но не стигна далече.

Марк, Питър, Стивън и Робърт се събраха в стаята отзад и впериха поглед в екраните. Всички монитори показваха Пати и Шорти, седнали на леглото. Под различен ъгъл, с различна големина на изображението. Някои съвсем отблизо, други отдалече.

Вратата беше отворена.

— Този път не я е подпрял с обувките си — отбеляза Стивън. — Не се е събул дори.

— Трябваше да използваме заключващия механизъм — каза Робърт.

— Откъде можехме да знаем? — възкликна Питър. — Нормалните хора затварят вратите на своите стаи.

— Спокойно — намеси се Марк. — Няма да избягат никъде. Не и в този момент. Връщането на куфара ги обезкуражи. Освен това отново повярваха в пристигането на монтьора.

— Много скоро ще се наложи да затворим вратата. И да започнем да ги подготвяме. Емоционалното им състояние играе важна роля. Факторът време също.

Питър обърна поглед към екраните.

Ричър измина близо два километра след бензиностанцията в покрайнините на града, преодоля един широк завой и навлезе в гъсти гори, излезли като от някоя приказка. В един момент зад гърба му се разнесе свистене на автомобилни гуми върху асфалт. Колата намали скоростта. Всъщност изравни я с неговата, но поддържаше разстояние от три метра помежду им.

Ричър спря и се обърна.

Видя черен седан. Средно голям, с безупречен вид. Но евтин базов модел. На местата, където можеше да има хром, имаше боя, джантите бяха стоманени, а тапицерията платнена. От капака на багажника стърчеше антена. Цивилен полицейски автомобил. Зад волана седеше Джим Шоу, началникът на криминалния отдел в полицейското управление на Лакония. Същият, който го бе посрещнал във фоайето на управлението, придружен от Бренда Еймъс. Рижавият ирландец. Изглеждаше енергичен и уверен. Беше сам. Свали прозореца. Ричър пристъпи към автомобила, но спря на два метра от него.