Ли Чайлд - Минало време

— Защо ми разказваш за майка си?

— Защо ме питаш за ЛСД?

— Какво правихме вчера?

— И какво правихме вчера?

— Попаднахме на случай отпреди седемдесет и пет години. Младеж, открит в безсъзнание на улица в центъра на Лакония. Идентифициран като двайсетгодишен местен жител, добре познат на полицейското управление като скандалджия и побойник, но практически недосегаем, тъй като е син на местен богаташ. Спомняш ли си?

— Разбира се — отвърна Ричър.

— Знаеш ли какво се случи тази сутрин, когато отидох на работа?

— Няма как да знам.

— Уведомиха ме, че един младеж току-що е бил открит в безсъзнание на улица в центъра на Лакония. Идентифициран като двайсетгодишен местен жител, добре познат на полицейското управление като скандалджия и побойник, но практически недосегаем, тъй като е син на местен богаташ.

— Сериозно?

— Влизам в хотела, разположен точно срещу местопрестъплението, и откривам теб.

— Мисля, че това се нарича съвпадение.

— Така ли?

— Всъщност не. Очевидно е, че подобни престъпления се случват непрекъснато.

— На интервали от по седемдесет и пет години?

— Не се съмнявам, че междувременно е имало цял куп подобни инциденти. Но рано или късно всички богаташки синчета си намират майстора. А ти търсиш мен само защото аз се интересувах от аналогичен случай в миналото. Затова става въпрос за математическа точност вместо за статистическа вероятност, особено след като знаеш, че не живея тук. Къде другаде можеш да ме откриеш освен в хотел или къща за гости?

— Разположена точно срещу местопрестъплението?

— Ще обиколите ли всички жители на квартала в търсене на свидетели?

— Точно това правим.

— Някой видял ли е нещо?

— А ти видял ли си нещо?

— Не съм любител на птиците — отвърна Ричър. — Което може би е жалко. Миграцията им на юг вече започна. Баща ми сигурно би проявил искрен интерес.

— А чу ли нещо?

— По кое време?

— Хлапето е открито в безсъзнание около седем сутринта. Ако предположим, че нападателят е човешко същество, а не огромен камион, предполагам, че е станало след пет.

— В пет часа бях в леглото и спях — отвърна Ричър. — Не чух нищо.

— Съвсем нищо?

— Всъщност нещо ме събуди предишната вечер. Но беше към три часа, а и хотелът беше друг.

— Какво?

— Събуди ме някакъв шум, но не се повтори, затова не успях да определя какъв е или откъде идва.

— Хлапето има и счупена ръка — продължи Еймъс.

— Случва се — каза Ричър.

Сервитьорката пристигна с две кани кафе и две чаши. Ричър си наля, но не и Еймъс. Тя затвори бележника си. Той попита:

— Как се отнася към случая полицейското управление?

— Нямаме големи очаквания — призна Еймъс.

— И никой няма да пролее и една сълза, ако не заловите престъпника?

— Сложно е.

— Кой е жертвата?

— Голям скандалджия и побойник. Бих го определила като хищник. Получава най-доброто от всичко. Това се отнася както за жертвите, така и за адвокатите.

— Не ми се струва толкова сложно.

— Притеснява ни това, което може да се случи впоследствие. Проблемът е, че бащата вече се е свързал с определени хора.

— Местният богаташ? Кой е той?

— Не бях съвсем точна. Всъщност той е от Бостън, но в момента живее в Манчестър.

— С какви хора се е свързал?

— Той се занимава с уреждането на финансови транзакции за хора, които не желаят да оставят документални свидетелства за дейността си. С други думи, пере пари за хора, които имат нужда парите им да бъдат изпрани. Предполагам, че може да се свърже с някой от тях. Всъщност сигурна съм, че ще го направи. Тези хора следват собствен кодекс на честта. Някой е нападнал семейството му. И той трябва да отвърне. Да даде пример за назидание. Не може да си позволи да изглежда слаб в очите на хората, с които работи. Затова рано или късно хората му ще се появят в града и ще започнат да задават въпроси. А ние не искаме проблеми. Затова казах, че е сложно.

Ричър си наля нова чаша кафе. Еймъс не откъсваше поглед от него.

— Къде си удари ръката? — попита тя.

— Ударих се в тухления бордюр в градината.

— Странна работа.

— Не мога да обвиня бордюра за нищо.

— Сякаш си го направил нарочно.

Ричър се усмихна.

— Приличам ли ти на човек, който сам би забил юмрука си в тухлен бордюр?

— Кога се случи?

— Преди двайсетина минути.

— Да не би да си се навел, за да разгледаш цветята?

— И аз обичам цветята като всички хора.

Телефонът й изпиука и Еймъс прочете полученото съобщение.