Ли Чайлд - Минало време

Слязоха от пикапа. Питър ги проследи с поглед. Пати завъртя дръжката на бравата и отвори. Влезе първа в стаята. Миг след това излезе. Посочи Питър и му нареди:

— Ти стой там!

Пати отстъпи крачка встрани. Шорти огледа стаята. Багажът им стоеше по средата. Отново. Куфарът и двата сака. Идеално подредени един до друг, сякаш донесени от пиколо в луксозен хотел. Куфарът им беше привързан с въже. Виждаха се сложни възли от едната страна и двойно оплетено въже вместо дръжка.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Пати.

Питър слезе от пикапа.

— Извиняваме се най-искрено — каза той. — Много, много съжаляваме, че попаднахте в такава ситуация.

— Каква?

— Че дойдохте тук по това време на годината. Започва новият семестър в университетите. Студентите са навсякъде. Техните братства ги подлагат на различни изпитания… един вид предизвикателства. Непрекъснато крадат табелите на мотела. После вършат някоя друга щуротия. Така ги приемат в съответното братство. Като оберат например някоя мотелска стая, докато гостите отсъстват. Глупаво е, но това е положението. Смятахме, че са приключили с тези неща още преди две години, но явно са се върнали. Открих нещата ви в храсталаците край пътя. Колежанчетата са единственото възможно обяснение. Сигурно са се вмъкнали, докато сте се разхождали. Извиняваме се за неудобството. Моля, уведомете ни, ако нещо липсва или е повредено. Ще подадем оплакване в полицията. Всички обичаме забавленията, но това минава всякакви граници.

Пати не каза нищо. Шорти също остана безмълвен.

Питър се качи в пикапа си и потегли. Пати и Шорти останаха вцепенени за миг. После влязоха вътре. Заобиколиха багажа си и седнаха на леглото. Оставиха вратата отворена.

Закуската на Ричър се поднасяше в уютен салон, разположен в сутерена под нивото на улицата, но наравно с малката задна градинка, която бе също толкова очарователна, колкото и самото помещение. Ричър се настани на една от масите вътре точно в осем без петнайсет сутринта в очакване да получи чаша кафе. Беше единственият гост в салона. Сезонът бе приключил. След като бе взел душ и се бе облякъл, Ричър се бе почувствал прекрасно. Изглеждаше в чудесна форма. Като се изключи сцепеното кокалче. От хлапето снощи. Или по-точно, от зъбите му. Раната не беше сериозна. Миниатюрна коричка засъхнала кръв. Но с характерна форма. Ричър бе служил като военен полицай в продължение на тринайсет години и тъй като бе напуснал армията преди също толкова време, бе в състояние да анализира всяка ситуация и от двете гледни точки. В резултат на това винаги се стремеше да избягва всякакво объркване. Той си поръча закуска, стана и излезе в градината. Приклекна, сви дясната си ръка в юмрук и я прокара по тухления бордюр на цветната леха. Достатъчно силно, за да прибави още няколко ранички към първата. После се върна на масата си, потопи ъгълчето на салфетката си в чашата с вода и изтри мръсотията от кокалчетата си.

Петнайсет минути по-късно в салона влезе полицай Бренда Еймъс. Вървеше и записваше нещо в бележника си. До нея крачеше мъж в костюм. Стойката и маниерите му подсказваха, че й помага да се ориентира. Следователно беше управителят на пансиона. Или собственикът. Ричър колкото дочу, толкова и прочете по устните му как казва:

— Този господин е единственият ни гост в момента.

Еймъс вдигна глава от бележника, съвсем рутинно обходи помещението, мина покрай Ричър, после се спря и се върна на него. Почти като реакция на забавен каданс в някой стар, класически телевизионен филм. Тя впери поглед в Ричър, премигна и се обърна към мъжа в костюма:

— Ще разговарям с него още сега.

— Мога ли да ви предложа кафе?

— Да, моля — извика му Ричър. — Една кана за двамата.

Мъжът кимна вежливо, макар и със секунда закъснение. Да донесе кафе на полицейски служител беше едно. На гост — съвсем друго. Беше под нивото му. От друга страна обаче, клиентът е винаги прав. Мъжът се оттегли, а Еймъс пристъпи към Ричър и се настани на свободното място срещу него.

— В интерес на истината, вече пих кафе тази сутрин.

— Не е нужно да се ограничаваш с по едно кафе на ден — отвърна той. — Няма закон, който да ограничава пиенето на кафе.

— Чувала съм, че „Дънкин“ слагат ЛСД в кафето.

— Нима?

— В противен случай това е най-голямото дежа вю в историята.

— Защо?

— Знаеш какво означава дежа вю?

— Буквалният превод е „нещо видяно“. От френски. Майка ми беше французойка. Обожаваше, когато американците използват френски изрази. Помагаше й да се вписва по-добре в цялостната картина.