Ли Чайлд - Минало време

— Колко остава? — попита той.

— Около триста метра.

— Аз ще нося куфара — заяви Шорти.

— Почакай — каза отново Пати.

Тя се наведе и пъхна пръсти под гумения кабел. Повдигна го едва-едва. Той не оказа никаква съпротива, затова тя продължи… два сантиметра, три сантиметра… цяла педя… Подръпна го и настрани, първо вляво, после вдясно. Отново не срещна съпротива.

— Приготви се — каза Пати.

Тя хвана кабела леко, внимателно, с отворени длани и широко разперени ръце. Повдигна го на височината на главата си. Шорти се пъхна отдолу и затика атевето. Пати държа кабела, докато той мина отдолу. Имаше чувството, че извършва танцова церемония на хипарска сватба.

— Добре — обяви Шорти.

Пати остави кабела на земята внимателно, сякаш се покланяше. След което двамата с Шорти продължиха да бутат атевето с нови сили. Вече се чувстваха в безопасност. Виждаха финала. Оставаха само няколко крачки.

Фенерчетата им подскачаха нагоре и надолу, наляво и надясно, затова в първия момент не видяха нищо освен дървета и пътя между тях, но после пейзажът се промени.

Появи се двулентовият път. Имаха чувството, че са свърнали от него преди цяла вечност. Шорти бе попитал: „Е?“. А Пати не му бе отговорила.

Сега тя каза:

— Трябва да намерим място, където да скрием куфара. Но да не е прекалено далече от пътя. Трудно ще го качим в колата, когато някой спре.

Оставиха атевето там, където горският път се разширяваше, преди да се влее в двулентовото шосе. Подходящи скривалища не се виждаха. От двете страни на пътя се издигаха масивни дървета. Последните метри от банкета бяха обрасли в храсти, които изглеждаха по-редки на местата, където земята се бе надигнала от последните зимни студове. Един стълб се бе килнал настрани. А може би някой бе копал тук преди години. И храстите се възстановяваха по-бавно. Нищо чудно зад някой от тях да имаше дупка, достатъчно голяма, че да побере куфара им.

Пати отиде да провери. Откри дори две дупки и прецени, че дясната е по-подходяща от лявата. С много пухтене и сумтене добутаха атевето максимално близо до нея. Шорти разпери широко ръце и повдигна куфара, изпъшка, обърна се и го пусна в храстите, където той се плъзна и счупи няколко клонки, преди да спре. Беше добре скрит.

Пати излезе на пътя и използва фенерчето си като автомобилен фар. След няколко секунди тя обяви, че нищо не се вижда. Никой нямаше да забележи куфара, камо ли да спре за него. Виждаше се само тъмен силует, разположен ниско долу, зад основата на стълба. Можеше да бъде труп на някоя кошута например. Пати остана доволна.

В следващия миг гласът й се промени и тя извика:

— Шорти, ела тук!

Той отиде при нея. Двамата застанаха заедно на асфалта и погледнаха назад, към горския път, по който бяха дошли. Пати освети с фенерчето широк участък, в център на който се намираше килнатият стълб, а в основата му лежеше тъмен силует. На който никой не би обърнал внимание. Шорти също остана доволен.

— Какво да търся? — попита той.

— Помисли, Шорти — подкани го Пати. — Какво видяхме, преди да завием?

Шорти се замисли. Дори си представи сцената. Мина две крачки вляво, по-близо до средата на пътя, където се бе намирал воланът на хондата. Дори приклекна леко, за да изравни погледа си с нивото на шофьорската седалка. Какво бе видял? Стълб със закована на него табела с избелели пластмасови букви и стрелка, насочена към гората. Буквите образуваха думата мотел.

Шорти сравни онова, което си спомняше, с това, което виждаше в момента.

Да, определено имаше някаква разлика…

Впери поглед. И се досети. Табелата липсваше. Нямаше нито букви, нито дума, нито стрелка. Само стълб. И нищо на него. Нищичко. Нито от едната страна на пътя, нито от другата.

— Странно — промърмори той.

— Така ли?

— Добре де, това мотел ли е или не? Определено прилича на такъв. Нали ни вземат парите?

— Трябва да се махнем от тук.

— Това и правим. Ще се качим на първата кола, която спре.

— След като върнем атевето пред плевнята.

— Не сме длъжни да го правим — възрази Шорти. — Нищо не им дължим. Вече не. Не и след като играят разни шантави игрички с табелите и всичко останало. Предлагам да зарежем атевето тук и да ги оставяме да се оправят.

— Те стават рано, още по изгрев-слънце — отбеляза Пати. — Веднага ще забележат, ако някоя машина липсва. Но ако я видят на мястото й, може да не се сетят за нас с часове. Ще предположат, че закусваме сами в стаята. Няма да имат причина да идват чак до обед.