Ли Чайлд - Минало време

— Не, погледнах под капака. От другата страна. Открих тръбите. Но около тях няма никакви чипове.

— Добре, възможно е човекът да се е объркал — каза Шорти. — Да е сгрешил годината. Колата ни е доста стар модел. А може хондите, продавани в Канада, да се различават от тези в Щатите.

— А може този монтьор изобщо да не съществува. Може никой да не е звънял в града.

— Но защо им е да го правят?

— За да ни държат тук.

— Какво?

— Имаш ли друго обяснение?

— Но защо им е да го правят? Сериозно! За да си повишат заетостта? Заради банката? Заради нашите петдесет долара?

— Нямам представа защо.

— Така не се прави бизнес. Можем да се оплачем.

— Само дето не можем да отидем никъде. Нямаме интернет, мобилните не ловят сигнал, в стаята няма телефон…

— Не могат да държат хора против волята им. Все някой ще забележи изчезването им.

— Сами им казахме, че никой не знае за заминаването ни.

— Но освен това казахме, че нямаме пукната пара — каза Шорти. — Колко дълго смятат, че ще им плащаме по петдесет долара?

— Два дни — отвърна Пати. — Закуска, обяд и вечеря. Общо шест хранения.

— Същинска лудост! А после какво? Ще извикат ли монтьор?

— Трябва да се измъкнем от тук. Да използваме атевето, както ти предложи. Ставай и се обличай. Трябва да тръгваме.

— Сега?

— Веднага!

— Посред нощ е.

— Сам предложи да тръгнем посред нощ. Когато спят. Трябва да го направим сега.

— Само защото майсторът може да е сгрешил по телефона?

— Ако изобщо съществува. Трябва да се махнем заради всичко, което се случва тук.

— Защо ни дадоха фенерчета? — зачуди се на глас Шорти.

— Нямам представа — отвърна Пати.

— Сякаш са искали да тръгнем по тъмно.

— Откъде биха могли да знаят?

Шорти стана от леглото и каза:

— Ще вземем част от храната. Не можем да се надяваме, че ще се доберем до цивилизацията преди обед. Със сигурност ще пропуснем закуската.

Двамата се облякоха, подскачайки от крак на крак в мрака, тъй като единствената светлина в стаята идваше от луната навън. Събраха багажа си опипом и оставиха саковете си до колата.

— Сигурна ли си? — попита Шорти. — Не е късно да се откажем.

— Предпочитам да си тръгнем — заяви Пати. — Тук има нещо гнило.

Тръгнаха по тревата, а не по застланата с чакъл алея, която водеше към плевнята, защото се надяваха така стъпките им да прозвучат по-тихо. Прекосиха предпазливо последния каменист участък и се озоваха пред паркираните в идеален квадрат девет атевета. Застанаха пред онова, което Марк беше използвал през деня. Двигателят бе запазил макар и малка част от топлината. Шорти бе избрал точно тази машина, защото знаеше, че върви, и бе видял как Марк превключва на нулева, но най-вече защото се намираше най-близо. Кой би искал да върви повече?

Не и Шорти.

Той включи на нулева, хвана дръжките на кормилото и затика четириколесния мотоциклет. Отначало се движеше бавно, но после машината набра инерция, ускори леко и Шорти натисна по-силно.

— Не е толкова зле — обяви той.

Шорти спря атевето, намести се по-удобно и забута отново, описвайки малък полукръг. Извърши идеална маневра, сякаш изваждаше мотора от паркинг, завиваше и потегляше с него. Пати застана от другата страна. Забутаха заедно, набраха скорост и се понесоха към сградата на мотела. Не се чуваше никакъв шум освен стъпките им по отъпканата пръст и потракването на камъчетата под меките гуми на атевето. Продължиха да бутат; вече дишаха тежко, но завиха зад ъгъла на стая № 12 и продължиха към хондата, паркирана пред тяхната стая, № 10. Спряха точно зад колата. Шорти отвори багажника.

— Чакай — каза Пати.

Тя отиде до ъгъла и погледна към къщата. Не забеляза нито светлини, нито движение. Върна се при хондата и обяви:

— Всичко е наред.

Шорти се обърна към отворения багажник и се наведе с широко разперени ръце, след което пъхна пръсти под куфара, обхвана го от двете страни и го вдигна. Подпря го на ръба на багажника, хвана дръжката и дръпна с намерението да го балансира върху ръба, да смени позицията си и да го хване по-удобно, след което да го помъкне към атевето.

Дръжката обаче се откъсна. Шорти се олюля и отстъпи крачка назад.

— По дяволите! — изруга той.

— Това само доказва, че не бихме могли да го носим — отбеляза Пати. — Щеше да се скъса рано или късно.

— Как ще го качим на автобуса?

— Ще трябва да купим въже. Ще го увием два-три пъти и ще получим нещо като дръжка. Трябва ни бензиностанция или железария. За въжето. Ще го купим от първия магазин, който видим.