Ли Чайлд - Минало време

— Искаш ли да те ударя? — попита Ричър.

Никакъв отговор.

— Въпросът е елементарен — настоя Ричър. — Трябва да ми отговориш с „да“ или „не“.

Младежът продължаваше да се гърчи в опит да намери по-безболезнена позиция. Сумтеше, пухтеше, опитваше се да си поеме въздух, но не хленчеше. Засега. Накрая изохка:

— Добре, добре… Не съм я разбрал правилно. Съжалявам, човече. Ще я оставя на мира.

— Искаш ли да ми кажеш нещо за работата й?

— Шегувах се само.

— А искаш ли да ми кажеш нещо за следващата сервитьорка, която също просто ще си гледа работата?

Младежът не отговори.

Ричър стисна по-силно и попита отново:

— Искаш ли да те ударя?

— Не.

— „Не“ означава „не“, нали? Предполагам, че са те научили на това в твоя баровски университет. Усвоил си го поне на теория, нали?

— Стига, човече!

— Искаш ли да те ударя?

— Не.

Ричър го удари в лицето с максимална сила. Стовари юмрука си в носа му и завъртя. Сякаш товарен влак удари челно младежа. Той мигом изгуби съзнание. Коленете му омекнаха и гравитацията довърши останалото. Лявата ръка на Ричър обаче не помръдна. Цялата тежест на противника му падна върху извития му лакът. Ричър зачака. Вариантите бяха два. Или силата и еластичността на сухожилията щяха да му позволят да се претърколи напред, или нямаше да му позволят.

Не му позволиха. Лакътят му се счупи и ръката му се изви навън. Ричър го остави да падне. Младежът се стовари на тротоара пред магазина за чанти. Едната му ръка се простря напред, а другата се прегъна като свастика. Дишаше тежко. На пресекулки заради кръвта, събрала се в гърлото му. Носът му бе пострадал сериозно. Скулите също. Част от зъбите му липсваха. Зъболекарят му щеше да изкара достатъчно пари, че да плати с тях таксата за колежа на собственото си дете.

Ричър си тръгна. Върна се в къщата за гости, изкачи стръмните стълби, пристъпи приведен през ниската врата на стаята си, взе отново душ и си легна, отново топъл и влажен. Оправи възглавницата си и заспа.

Пати Сандстром се събуди в същия този миг. В три и петнайсет сутринта. Причината отново бе някакво подсъзнателно безпокойство, изплувало на повърхността. За какво бяха фенерчетата? Защо две? Защо не едно или дванайсет?

Стаята бе приятно прохладна. Свежият нощен въздух бе нежен като кадифе. Но защо бяха поставили двете фенерчета редом с дванайсет пакета храна? Защо изобщо си бяха направили труда да пакетират храната? И какво общо имаха фенерчетата с нея? Те не вървяха в комплект. Никой нямаше да попита някого дали иска фенерче с храната. Предположението на Шорти беше пълна глупост. Никой не обядваше на тъмно. Защото съдържанието на кашона бе предназначено именно за обяд. Обяд за богаташи от Бостън, които искаха да поживеят сред природата за не повече от седмица. Никой, дошъл по време на активния сезон, нямаше да приеме зърнени блокчета за вечеря. Или за закуска. Само за обяд, и то като част от неговата представа за туристически преход сред дивата природа. Какво тогава търсеха фенерчетата в кашона? Хората обядваха по светло. Когато слънцето се издигаше високо над хоризонта. Освен ако въпросните бостънски богаташи не бяха спелеолози. Но тогава щяха да разполагат със свои собствени фенерчета. Скъпи, специализирани фенерчета, привързани най-вероятно за каските им.

Защо някой ще слага фенерчета в кашон с храна, сякаш двете вървят ръка за ръка като сребърните прибори и ленените салфетки например?

Защо бяха сложени заедно? Всъщност… бяха ли?

Може някой да ги е пъхнал в кашона по-късно. Пати затвори очи и си представи сцената на отваряне на кашона. Тя бе разрязала тиксото с нокът, а Шорти бе отворил кашона. Какво беше първото й впечатление?

Между храната бяха пъхнати и две фенерчета, изправени нагоре.

Пъхнати.

Следователно не са били пакетирани заедно с храната. Били са добавени впоследствие.

Защо?

Две фенерчета за двама души.

Всеки от тях бе получил по едно фенерче и шест пакета храна.

Защо?

Донесохме ви малко продукти. Ако желаете, присъединете се към нас, ако желаете, останете тук. Изборът е изцяло ваш.

Думите на Марк бяха прозвучали неискрено. Определено нямаше намерение да ги кани на вечеря.

Каква бе целта му тогава? Какво криеше от тях?

Пати отметна завивката и стана от леглото. Отиде до скрина с телевизора, където стоеше кашонът. Отвори го и пъхна ръка вътре. Едното фенерче бе паднало в дупката, образувала се след изваждането на първите два пакета храна.