Ли Чайлд - Минало време

Шорти отново пристъпи напред, наведе се и пъхна пръсти под куфара. Изпъшка, вдигна го едва-едва, задържа дъх, обърна се и го остави по дължина върху атевето. Горните два ъгъла опряха върху кормилото, а долните върху седалката. Шорти намести куфара, за да го балансира по-правилно. Остана доволен от резултата. Получи се по-добре от очакваното. Да, чудесно се справиха.

Шорти затвори багажника на хондата и двамата с Пати привързаха саковете си към задния кош на атевето. Отново заеха позиции за бутане, Шорти отляво, Пати отдясно. Всеки от тях постави едната си ръка на дръжката на кормилото, встрани от ъгълчетата на куфара, а другата — близо до нея, и да бута, и да държи фенерчето. Така осветяваха пътя пред себе си като с автомобилни фарове, освен това по-лесно бутаха атевето и по-лесно балансираха куфара — Шорти с дясната си ръка, а Пати с лявата, той с дясното бедро, а тя с лявото, стига и двамата да вървяха леко приведени в кръста. А това бе задължително, тъй като тежестта на куфара превръщаше бутането в далеч по-трудна задача от преди. Поне в началото, докато машината набереше инерция, Пати и Шорти трябваше да напрегнат всичките си сили, точно като онези здравеняци по кабелната телевизия, които теглят камиони. После стана малко по-лесно, особено когато колелата на атевето заподскачаха до каменистия паркинг и стъпиха на асфалтовия път, който започваше между дърветата.

Оставаха им повече от три километра. Навлязоха в тунела от надвиснали над главите им дървесни корони. Въздухът бе прохладен, миришеше на гниещи листа и влажна пръст. Пати и Шорти задишаха тежко. Методът проба-грешка им помогна да открият най-добрия начин да поддържат скоростта си максимално висока, за да може инерцията да им помогне да преодолеят плитките долчинки. Бутането на атевето изискваше сериозни усилия, но все пак сега беше по-леко, отколкото в началото, когато колелата се въртяха по чакъла. Продължиха да бутат почти тичешком. Движеха се доста бързо, но скоро останаха без дъх.

— Трябва ми почивка — обяви Пати.

Оставиха атевето да спре само. Натиснаха куфара отляво и отдясно, за да го наместят по-добре. После отстъпиха встрани, изправиха гърбове и опряха длани на кръста. Дишаха тежко и въртяха глави ту в едната, ту в другата посока.

— Колко ни остава? — попита Шорти.

Пати погледна първо назад, после напред.

— Около два километра — прецени тя.

— Колко време ни отне?

— Двайсетина минути.

— По дяволите! Толкова сме бавни!

— Нали каза четири часа? Движим се по график.

Отново заеха позиции и забутаха с всички сили като състезатели по бобслей в горната част на пистата. С всяка стъпка ставаше все по-трудно. Набраха скорост и се опитаха да я поддържат, като в същото време подпират куфара. Тичаха с наведени глави, дишаха дълбоко и само от време на време поглеждаха напред. Така изминаха още осемстотин метра и отново спряха да си починат. После изминаха още толкова и пак спряха. Измина цял час.

— Връщането ще бъде по-лесно — каза Пати. — Без тежестта на куфара.

Прекосиха поляна, на която не видяха нито едно дърво. Над главите им се показа небе, осеяно със звезди.

— Приближаваме — обяви Пати, но след малко извика: — Чакай!

Тя заобиколи отпред, стисна здраво кормилото и заби пети в асфалта, сякаш се опитваше да спре самоделна каруца.

— Какво има? — попита Шорти.

— Имаше въженце или кабел. Като на старите бензиностанции. Което дърпа звънче. Минаваше през пътя. Сигурно звъни в къщата.

Шорти й помогна да спрат атевето. Едва сега се сети. Кабелът беше дебел, гумен, като градински маркуч. Освети с фенерчето пътя пред себе си. Не видя нищо. Продължиха да бутат, но по-бавно, което им създаваше проблеми по дупките в асфалта. Едното фенерче осветяваше шосето пред тях, а другото озаряваше далечината.

След стотина метра го видяха. Дебел, гумен, поставен напречно на пътя.

Спряха на метър пред него.

— Как ли работи? — попита Пати.

— Предполагам, че вътре има две телени жици. На известно разстояние една от друга. Но когато върху тях мине колело, то ги притиска, те влизат в контакт и подават сигнал към звънеца. Като при натискане на бутон.

— Това означава, че не можем да минем отгоре.

— Точно така.

Което беше проблем. Защото Шорти не можеше да повдигне атевето. Дори откъм единия му край. Който и да било. Може би щеше да успее да го повдигне на два-три сантиметра над земята, но само за секунда, а това не беше достатъчно, за да мине тежката машина над кабела, без да задейства звънеца.