Ли Чайлд - Минало време

— Така ли?

— Защото са компактни и осигуряват много калории. Лесно се побират в джоб. Плюс водата.

— А за какво са фенерчетата?

— Предполагам, в случай че закъснеят и се наложи да се хранят на тъмно.

— Някой от онези фенери за къмпинг, които приличат на лампи, би свършил по-добра работа.

— Може планинарите да предпочитат такива. Не се съмнявам, че впоследствие публикуват отзивите си в интернет. Сигурно са взели тези неща от запасите си.

— Той каза продукти.

— Вероятно става въпрос за някаква балансирана диета. Може дори да е здравословно. Обзалагам се, че планинарите обръщат внимание на подобни неща.

— Той каза, че са сложили малко продукти . Не са ги сложили сега. Били са пакетирани предварително. Взели са ги от склада и са го пъхнали в кашона.

— Въпреки това можем да хапнем в къщата.

— Казах ти вече, не искам. И те не ни искат.

— В такъв случай ще вечеряме с това.

— Защо прави толкова помпозни изявления? Можеше да каже, че е донесъл висококалорийни пакети, от онези, които продава на туристите. И пак щяхме да сме доволни. Нали не ги плащаме.

— Именно — съгласи се Шорти. — Казах ти, че са странни. Но и услужливи. Или обратното.

Ричър вечеря сам в Лакония в евтина закусвалня, в която нямаше покривки по масите. Не искаше да рискува с по-скъпо заведение, в случай че Картър Карингтън и Елизабет Касъл са избрали същото място. Тогава те щяха да се почувстват длъжни най-малкото да дойдат при него и да го поздравят. А той не искаше да смущава вечерта им. Ричър прекара цял час в обикаляне по улиците и търсене на стара сграда с бакалия на партера и жилище на горния етаж, което да гледа на изток. Откри една подобна сграда близо до центъра, която обаче не му свърши работа. Апартаментът бе превърнат в адвокатска кантора. А магазинът продаваше не хранителни стоки, а панталони и пуловери. Ричър застана с гръб към прозореца. Погледна към улицата. Видя нощното небе на изток, а под него ивица асфалт, оградена от два улука, два бордюра и два тротоара, осветена от поставените на голямо разстояние улични лампи.

Ричър тръгна в същата посока, в която някога бе вървял двайсетгодишният младеж. Спря след трийсетина метра. Предположи, че възрастната жена не би използвала бинокъл на по-близко разстояние. Би се доверила на очите си. Той се обърна и вдигна поглед към нейния прозорец. После се постави на мястото на двете по-малки хлапета. Представи си как по-едрото момче пред тях ги заплашва. Строго погледнато, не беше кой знае какво. Поне за самия Ричър. На шестнайсет той вече бе по-едър от повечето двайсетгодишни младежи. Всъщност още на тринайсет бе станал по-едър от тях. Биологията бе проявила особена благосклонност към него. Беше го дарила с бързина и светкавична реакция. Знаеше всички мръсни номера. И дори бе измислил няколко. Бе израснал в бази на морската пехота по света, а не в Райънтаун, Ню Хампшър. В сравнение с него баща му Стан беше среден на ръст. Дори дребен в някои отношения. Въпреки че беше висок метър и осемдесет и пет (макар и с обувките от парадната униформа) и тежеше почти деветдесет килограма (макар и след обилна вечеря).

Ричър впери поглед в плочките на тротоара и си представи движенията на баща си. Видя го да се отдръпва назад, а после да се обръща и да побягва.

Пати и Шорти продължаваха да седят на столовете под прозореца. Взеха два пакета, в резултат на което в кашона останаха десет. Изпиха шишетата си с вода. После им стана студено и влязоха вътре.

— Остави вратата отворена — каза Пати.

— Защо? — попита Шорти.

— Трябва ми чист въздух. Снощи имах чувството, че се задушавам.

— Отвори прозореца.

— Не се отваря.

— Ако духне вятър, течението може да я отвори широко.

— Подпри я с обувката си.

— Някой може да влезе.

— Кой например? — попита Пати.

— Някой минувач.

— Тук?

— Или някой от тях.

— Ще се събудя. А после ще събудя и теб.

— Обещаваш ли?

— Можеш да разчиташ на мен.

Шорти събу обувките си и пъхна едната между вратата и рамката, а другата остави до стената, да не би някой по-силен порив на вятъра да запрати вратата към нея. Нищо сложно, но се надяваше да свърши работа.

Стивън извика Робърт, който извика Питър, който извика Марк. Всички бяха в различни помещения.

Събраха се в задната стая и впериха погледи в екраните.

— Това е чифт обувки — обяви Стивън. — В случай, че някой се чуди.

— Защо са го направили? — попита Марк. — Споменаха ли?