Ли Чайлд - Минало време

Мястото на картата не бе отбелязано с име. Нямаше нищо освен сиво петно и път.

— Можете ли да намалите? — попита Ричър.

Тя го направи и сивото петно се превърна в точица на северозапад от Лакония, може би на десет-дванайсет километра от града. Точната посока се намираше между десет и единайсет часа на циферблата. Една от множеството подобни точки. Приличаха на миниатюрни планети, които се въртят около своето слънце, привлечени от неговата гравитация, магнитно поле или друго влияние. Както бе предположила Бренда Еймъс, на практика Райънтаун се смяташе за част от Лакония, каквото и да твърдеше пощенската служба. Пътят, който минаваше покрай Райънтаун, продължаваше, но като че ли не водеше никъде. Лъкатушеше из полето на северозапад в продължение на още петнайсет-двайсет километра, после прекосяваше горист район и продължаваше в същата посока. Затънтено шосе, като онова, по което бе минал мъжът със субаруто. Ричър дори можеше да си го представи.

— Предполагам, че оттам не минават автобуси — каза той.

— Можете да наемете автомобил — предложи Елизабет Касъл. — В града има няколко фирми, които предлагат коли под наем.

— Нямам шофьорска книжка.

— Едва ли ще откриете таксиметров шофьор, който да се съгласи да ви откара до там.

Десет-дванайсет километра, помисли си Ричър.

— Ще отида пеша — заяви той. — Но не днес. Ще се стъмни, преди да стигна. Утре може би. Искате ли да вечеряме днес?

— Какво?

— Вечеря — каза Ричър. — Третото хранене за деня, обикновено вечер. Изпълнява или функционални, или социални цели, а понякога и двете.

— Не мога — отвърна Елизабет Касъл. — Днес ще вечерям с Картър Карингтън.

Шорти отнесе кашона в стаята и го постави на скрина пред телевизора. После двамата с Пати седнаха един до друг отвън и се насладиха на последните лъчи на следобедното слънце.

Пати мълчеше. Мислеше. Правеше го често, затова Шорти разпознаваше признаците. Предполагаше, че приятелката му обработва получената информация, анализира я ту от един, ту от друг ъгъл, докато остане доволна от резултата. А тя скоро щеше да стигне до въпросния резултат, помисли си Шорти. Не се съмняваше в това, защото вече не виждаше никакъв проблем.

Онази история с клечката за уши бе получила съвсем елементарно обяснение. Телефонът отново работеше. Майсторът щеше да дойде рано сутринта. И щяха да се разминат с по-малко от двеста долара. Доста пари, но нямаше да ги разорят.

— Предлагам да не вечеряме в къщата — каза Пати. — Мисля, че по този начин ни намекнаха, че не сме желани.

— Но той каза, че сме поканени.

— Проява на любезност, нищо повече.

— Струва ми се, че беше искрен. Освен това се опитваше да се постави на наше място.

— Да не би вече да е най-добрият ти приятел?

— Не знам — отвърна Шорти. — През по-голямата част от времето си мисля, че е мръсник и гадняр, който заслужава да му сритам задника. Но трябва да призная, че се справи добре с колата. Разбра проблема и намери решение. Това показва, че се отнася сериозно. Може и двамата да се окажем прави за онова, което си помислихме в началото. Вярно, че тези типове тук са странни, но полагат усилия да останем доволни. Мисля, че е възможно и едното, и другото.

— Все едно, предлагам да хапнем тук.

— Устройва ме. Омръзна ми да отговарям на въпросите им. Все едно съм подложен на разпит.

— Казах ти вече — настоя Пати. — Те се държат любезно. Демонстрирането на интерес към гостите и задаването на въпроси са проява на любезност.

Двамата станаха и влязоха в стаята. Оставиха вратата широко отворена. Взеха кашона и го сложиха на леглото. Пати разкъса тиксото с нокът, а Шорти го отвори. Вътре откриха здраво стегнати пакети, плътно наредени един до друг. В тях имаше зърнени блокчета, протеинови блокчета, енергийни блокчета, бутилки вода, пликчета сушени кайсии, червени кутийки със стафиди. Всичко беше подредено по определен начин, който се повтаряше дванайсет пъти. Като дванайсет напълно еднакви менюта. Във всеки пакет имаше бутилка вода и всеки пакет представляваше една дванайсета от съдържанието на кашона.

Между храната бяха пъхнати и две фенерчета, изправени нагоре.

— Странно — отбеляза Пати.

— Мисля, че това е мотел за планинари и алпинисти — каза Шорти. — Затова са снимали онзи модел с туристически обувки и къси панталонки. Защо иначе ще я обличат по този начин? Обзалагам се, че раздават такива пакети на гостите. Или ги продават. Планинарите носят точно такива неща.