Ли Чайлд - Минало време

Бил е двегодишен през април, когато било извършено преброяването. Което означаваше, че през есента вече е карал третата си година, следователно през онази септемврийска вечер на 1943-та е бил на шестнайсет. А не на петнайсет. Старата дама от клуба на орнитолозите е била права.

— Хм — изсумтя Ричър.

Продължи да чете. Адресът посочваше улица и номер в място, наречено Райънтаун. Семейството живеело под наем, като плащало четирийсет и три долара месечно. Не притежавали радиоприемник. Не работели във ферма. Оженили се, когато Джеймс бил на двайсет и две, а Елизабет на двайсет. И двамата можели да четат и да пишат. Никой от тях не бил потомък на индианско племе.

Ричър кликна два пъти върху червеното кръгче в горната част на документа и екранът отново посиня, а в горната му част отново се появиха двете иконки. Кликна два пъти на втората и отвори данните от второто преброяване десет години по-късно. Прескочи по-голямата част от азбуката и отново спря на имената, които започваха с „К“. Семейство Куейд беше там, Куейл също, както и двете семейства Куин, но Катълбаум липсваха.

Фамилията Ричър обаче бе на мястото си. Джеймс, Елизабет и Стан, които през април бяха съответно на трийсет и шест, трийсет и четири и дванайсет години. Очевидно нямаха други деца. Стан нямаше братя и сестри. Джеймс бе сменил професията си и вече работеше в пътното строителство, като полагаше основите от пръст и чакъл, върху които впоследствие други изливаха асфалта. Срещу имената на Джеймс и Елизабет бе отбелязано, че са грамотни, а за Стан бе посочено, че ходи на училище. Домакинството им се бе сдобило с радиоапарат.

Ричър си записа адреса им, като използва бележника с герба на града и добре подострения молив. После откъсна листа, сгъна го и го прибра в задния джоб на панталона си.

Марк паркира атевето пред плевнята и влезе в къщата. Телефонът звънна в мига, в който отвори вратата. Той вдигна слушалката, представи се и отсреща чу глас, който му съобщи:

— Появи се един тип на име Ричър, който проучва семейната си история. Едър и доста суров и корав на вид. Не приема „не“ за отговор. До момента прегледа резултатите от четири различни преброявания. Вероятно търси стар адрес. Може да е роднина. Реших, че трябва да знаеш.

Марк затвори, без да каже нито дума.

Ричър реши да се върне в сградата на градската администрация. Пристигна там половин час преди края на работното време. Качи се до отдел „Архиви“ и натисна звънеца. Елизабет Касъл се появи след минута.

— Открих ги — заяви той. — Живели са извън града, затова не фигурираха в първите преброявания.

— С други думи, не са издирвани от федералните власти.

— Оказа се, че са уважавали законите… общо взето.

— Къде са живеели?

— На място, наречено Райънтаун.

— Не съм сигурна къде е това.

— Жалко, защото дойдох специално, за да ви попитам за него.

— Не мисля, че дори съм го чувала.

— Едва ли е далече, след като клубът на орнитолозите любители се е намирал в града.

Елизабет Касъл извади телефона си, въведе няколко команди и разтвори пръсти. После му показа дисплея. Беше карта. Разтвори отново пръсти и увеличи мащаба. Сега се виждаха и най-малките населени места. После завъртя увеличения образ и огледа околностите на Лакония.

Не се виждаше никакъв Райънтаун.

— Опитайте по-надалече — предложи Ричър.

— Колко далече от града може да живее едно хлапе, за да ходи на сбирките на клуба на орнитолозите?

— Може да е имало колело. Може Райънтаун да е бил ужасно скучно място. Полицаите казаха, че околностите на града били изпъстрени със съвсем малки населени места, в които живеели по няколко десетки души. Може Райънтаун да е едно от тях.

— И там несъмнено е имало птици. Повече, отколкото тук, защото Райънтаун е бил по-тихо и спокойно място.

— Според ченгета около града имало множество леярни и малки фабрики. Може въздухът да е бил по-мръсен.

— Добре, почакайте малко — каза Елизабет Касъл.

Отново се захвана с телефона. Въведе няколко команди и почука с пръст по дисплея. Вероятно използваше интернет търсачка или сайт, посветен на местната история.

— Да! — възкликна тя. — Имало е такава леярна. Собственикът й се казвал Маркъс Райън. Построил жилища за работниците и нарекъл мястото Райънтаун. Предприятието затворило врати през петдесетте и животът там замрял. Всички напуснали Райънтаун и името изчезнало от картите.

— Къде се е намирал?

— На северозапад от тук — отвърна Елизабет Касъл, извика картата на дисплея на телефона си и отново увеличи изображението. — Би трябвало да е в този район.