Ли Чайлд - Минало време

Ричър върна листа на Джоунс.

— Какво си помислихте, когато прочетохте това за пръв път? — попита той.

— Че няма никакъв проблем с водата — отговори Джоунс. — И никога не е имало. Спомням си, първата ми мисъл бе, че авторът най-вероятно е адвокат, който се надява да спечели от внасянето на колективен иск. Предположих, че е открил голяма корпорация, която да притисне с подобно действие. Може да се е надявал да му предложат извънсъдебно споразумение с надеждата да се отърват от него. Замърсените подпочвени води винаги се отразяват зле на имиджа. Адвокат по подобно дело може да получи до една трета от обезщетението. Но така и не чух отново за този човек. Предполагам, че е свил платната, защото така и не е получил потвърждение, че водата е отровена. А той не би могъл да го получи, защото всичко с нея е наред.

— Споменахте, че в първия момент сте го взели за адвокат.

— Впоследствие някой ми каза, че бил изкуфял дъртак, който живее на седем-осем километра на север от тук. Запознах се с него и ми се стори напълно безвреден. Парите не го интересуваха. Искаше само компанията да признае, че нещата не са били наред. Да направи нещо като публична изповед. Явно много държеше на това.

— Не отидохте ли на събранието?

— Не обичам подобни мероприятия.

— Жалко — каза Ричър. — Защото материалът не споменава един много важен факт.

— Кой?

— Къде се намира Райънтаун.

— Мислех, че знаете. Нали казахте, че бил там, където пътят излиза на реката.

— Това е само предположение. А вие ми обяснихте, че ще заваря там само дива растителност или гора. Която и бездруго покрива две трети от щата. Не искам да си загубя целия ден.

— За да видите къде е израснал баща ви? Мнозина биха загубили цял ден.

— Къде е израснал вашият баща?

— Тук.

— В тази прекрасна къща. Но току-що се съгласихме, че Райънтаун е просто дупка в гората, обрасла в храсти и дървета. Това е разликата.

— Може да носи сантиментална стойност. Повечето хора се интересуват от своя произход.

— В момента се интересувам повече от условията, необходими за изграждането на леярна. Необходими са път и вода. Какво друго според вас?

— Откъде мога да знам?

— Но имате представа как се използва земята.

— Предположението за път и вода ми се струва логично. Потърсете група дървета с окастрени стволове в долната част. Така съседите осигуряват безопасна паша за своите животни. Възможно е да са оградили порутените сгради още преди да израснат фиданките, покълнали от семена, които вятърът е донесъл. Горичката би трябвало да приеме формата, очертана от оградата.

— Благодаря ви — каза Ричър.

— Успех — пожела му Джоунс.

Вратата се отвори със скърцане и се затръшна рязко зад гърба му.

Ричър си тръгна. Всичките дванайсет кучета го изпратиха до оградата.

Пати и Шорти седяха на столовете пред стаята. Пати бе вперила поглед пред себе си, а гледката й включваше повредената хонда на паркинга, просторната ливада и тъмния пояс гора отвъд нея, непреодолим като каменна стена.

Тя погледна часовника си и възкликна:

— Защо, когато някой каже, че ще пристигне след два до четири часа, винаги пристига след четири, а не след два?

— Като болестта на Паркинсон — отвърна Шорти. — Работата се разраства до запълване на наличното време.

— Закон, а не болест — поправи го Пати. — Болестта е, когато започнат да ти треперят ръцете.

— Мислех, че това се случва, когато спреш да пиеш.

— Може да се получи от много неща.

— Колко време остава?

Пати погледна часовника си отново и пресметна наум.

— Трийсет и три минути — каза тя.

— Може да е посочил приблизително време…

— Каза минимум два часа и максимум четири. Това ми се струва доста ясно и определено. Даде честна дума. С онзи негов акцент.

Шорти не откъсваше поглед от мрачното сенчесто място, където пътят излизаше от гората.

— Какво точно ти каза? Как разбра, че е автомонтьор? — попита той.

— Каза, че имал сметки за плащане. Щял да излезе на магистралата и ако извадел късмет, щял да попадне на аварирал автомобил. Звучеше като професионалист. Само подобен човек би казал подобно нещо. Защо иначе ще се радва на повредена или катастрофирала кола?

— Звучи ми като истински майстор — отвърна Шорти.

— Мисля, че е истински — каза Пати. — И мисля, че пристига.

Впериха погледи в пътя. Слънцето грееше високо и озаряваше предните редици дървета. Масивни стволове, израснали близо един до друг, а зад тях — още и още дървета, а между тях храсти, къпини, счупени клони, щръкнали под причудливи ъгли.