Ли Чайлд - Минало време

Нямаше да завари старец на люлеещ стол, готов да сподели спомените си с него. Освен ако къщата не бе построена на мястото на друга, по-стара. Което беше възможно. Много къщи изникваха на мястото на по-стари постройки. Нищо чудно да бяха сринали старата семейна ферма. Или просто в наши дни вече никой да не живееше в нея. Или пък бе изгоряла. В резултат на дефект в електрическата инсталация. Нищо чудно да е била оригиналната, с платнена изолация на жиците. Но всички се бяха измъкнали навреме, бяха оцелели и бяха построили нова къща, което означаваше, че старият фермер с одеяло върху краката вече не седеше на люлеещ стол в кухнята, а се излежаваше на винилов фотьойл в хола. Но това щеше да бъде същият човек. Със същите истории. И същото желание да ги сподели.

Надявай се на най-доброто…

Къщата изглеждаше хармонично проектирана и грижливо поддържана, фасадата й се боядисваше всяка година. Около нея бяха насадени цветя и храсти, старателно подрязани. Имаше навес за автомобили, подслонил чистичък пикап от бледото утринно слънце. Бялата дъсчена ограда обхващаше около декар земя и придаваше на имота вид на къща с градина в някое предградие.

Зад оградата обаче се виждаше цяла глутница кучета.

Шест на брой. Все още не лаеха. Мръсни, рошави, същински помияри на вид. Нито прекалено едри, нито прекалено дребни. Във всяко от тях бяха смесени поне по стотина породи. Приближиха Ричър и застанаха зад портата. Налагаше се да мине през тях. Ричър не се страхуваше от кучета. Беше убеден, че взаимното доверие е в състояние да реши повечето проблеми. Той нямаше намерение да ги ухапе. Защо тогава те ще искат да ухапят него?

Ричър отвори вратата. Кучетата се скупчиха около него. Последваха го по пътеката. Ричър откри предната врата и натисна звънеца. Отстъпи крачка назад и зачака на слънце. Измина една безкрайно дълга минута, преди вратата да се отвори и зад мрежата против комари да се появи мъж. Беше слаб и строен, с интелигентно лице и късо подстригана посивяла коса. Беше облякъл сини джинси от магазин за селскостопански инвентар и обикновена синя тениска. Достатъчно възрастен, за да си купува билети за кино с намаление, но определено не се нуждаеше от бастун. По петите го следваха още шест кучета. Може би от предишното поколение. Козината на някои бе започнала да побелява.

Ричър видя как мъжът обмисля няколко варианта за поздрав, сякаш се опитва да открие най-подходящия за конкретните обстоятелства, при които непознат без автомобил се появява изневиделица на прага на дома му, разположен сред дивата пустош. Очевидно не откри подходящите думи, защото в крайна сметка каза само:

— Да?

— Извинете ме за безпокойството — каза Ричър, — но минавах оттук и се интересувам за едно място на север от вас. Чудя се дали не бихте могли да запълните празнотите в информацията, с която разполагам.

— Амбулантен търговец ли сте? — попита мъжът.

— Не, не съм.

— Застрахователен агент?

— Не.

— Адвокат?

— Не.

— За правителството ли работите?

— Ни най-малко.

— Доколкото знам, ако сте държавен служител, сте длъжен да се представите като такъв.

— Разбирам, но не съм.

— Добре — каза мъжът, отвори комарника и се здрависа с Ричър. — Брус Джоунс — каза той.

— Джак Ричър.

Джоунс отново затвори комарника. Може би за да държи разделени по-старите и по-младите кучета.

— Кое място?

— Интересува ме районът, където пътят вляво излиза на реката — отвърна Ричър и посочи по права линия на северозапад. — На два-три километра от тук. Изоставени останки на стар промишлен цех или малка фабрика. Вероятно всичко е сринато до земята. Едва ли е останало нещо освен обрасли в бурени основи.

— На моя имот няма подобно място.

— Откога живеете тук?

— Много бързате с въпросите, господине. По каква работа идвате?

— Баща ми е израснал по тези места. Искам да видя къде. Това е всичко.

— В такъв случай съжалявам. Не мога да ви помогна. Звучи ми като някое от онези стари селища, които можете да откриете само ако се натъкнете случайно на тях. Никога не съм го чувал. Откога е изоставено?

— Поне от шейсет години — отвърна Ричър. — Може би повече.

— Нямам представа на кого е принадлежала земята край реката по онова време. Може някой да знае дали там има руини, а може и никой да не знае. Ако са минали шейсет родини, сега всичко ще е обрасло с дървета и храсти. Колко голям е бил имотът?

— Десет или двайсет декара, предполагам.

— Нищо чудно там да е пораснала цяла горичка.