Ли Чайлд - Минало време

При това положение скоростта се оказваше ключов фактор. Тичащ мъж би могъл да прекоси откритото пространство за по-малко от секунда. Центърът на масата му щеше да се намира странично на стрелеца. И щеше да премине през всяка удобна за стрелба точка за по-малко от една десета от секундата. Стрелите летят бързо, но не колкото куршумите. Следователно противникът на Ричър би трябвало да отчете скоростта му. И да стреля пред движещата се мишена. На мястото, където очакваше да пристигне тя. С други думи, трябваше да стреля изпреварващо. В известен смисъл, преждевременно. Но нямаше избор. Трябваше да го направи.

Ричър хукна наляво, една крачка, втора, трета, набра максимално ускорение и стрелата полетя към мястото, където той трябваше да се окаже след частица от секундата, и да се забие в тялото му. Ричър обаче отскочи рязко надясно, точно пред последното дърво, и вместо да навлезе в свободното пространство с размерите на стая, той се втурна право към стрелеца, който още не бе презаредил. Сигурно ти е изглеждало много лесно в мазето на мама и тате, помисли си Ричър. Сега не е толкова лесно. Връхлетя върху мъжа с рамото напред. Така си гарантираше нанасянето на максимални щети. Моментът не беше подходящ за по-елегантен и фин подход. Стрелецът се просна на земята, размахал ръце и крака. Ричър го изрита, без да търси конкретна мишена, а само най-близката част от тялото му. После грабна лъка, дръпна прибора за нощно виждане от главата му и извади стрела от колчана.

И замръзна на място.

Допуснеш ли някого на по-малко от метър, играта свършва.

Те би трябвало да го знаят. Те би трябвало да ловуват по двойки.

Ричър сграбчи мъжа за яката и го повлече към дърветата от другата страна на пътя. Лъкът падна на асфалта. И остана там. За жалост. Защото историята, която щеше да разкаже, бе съвсем ясна и недвусмислена. Като начален кадър на филм. Ричър спря на два метра навътре сред дърветата. Изправи мъжа на крака. Завъртя го пред себе си като щит. Опря върха на стрелата в меката част на брадичката му. Стрелецът се изправи на пръсти и вдигна глава колкото се може по-високо.

Ричър натисна по-силно.

— Кого преследвате? — прошепна той.

Мъжът издаде въздишка, която при не толкова напрегнати обстоятелства би могла да прозвучи дълбокомислено, сякаш зададеният му въпрос е толкова сложен, че изисква голяма ерудиция и всестранно обмисляне. Макар и застанал зад гърба му, Ричър усети как устните му помръдват, вероятно подсъзнателно, сякаш репетира уводните си думи. Стрелецът не изрече нито дума. Вместо това дишането му се ускори като в пристъп на паника. След което се успокои. Сякаш се бе примирил с нещо. Ричър осъзна със закъснение, че паниката вероятно е продиктувана от най-сериозния проблем за мъжа, който включваше пристигането на ченгетата и федералните агенти, появата на телевизионните камери и провеждането на процеса на века, който щеше да се превърне в зрелищно шоу, изпълнено със срам, унижение и отвращение. И щеше да завърши с доживотна присъда.

Мъжът се бе примирил с това, което трябваше да направи. А предвид обстоятелствата то бе най-доброто решение за всички страни.

Мъжът присви крака и увисна във въздуха като парашутист, който скача от вратата на самолета, хвърли се напред и се наниза с цялата си тежест на върха на стрелата, опряна под брадичката му. И тя прониза устата му, езика, небцето, синусите и накрая мозъка.

Тогава Ричър го пусна.

Стивън, който продължаваше да стои в стаята отзад, започна да губи изображенията едно по едно. Екраните угасваха. Повечето камери бяха разположени в мотела, насочени напред и замаскирани като скоби за улуци. Но тъй като мотелът гореше, и те горяха.

Освен това комуникационните възли бяха на покрива. Всички радиоантени, всички телефонни кабели. Това им се бе сторило най-подходящото място. Мотелът можеше да се похвали с отлично местоположение — намираше се на леко възвишение сред гората. И когато го реновираха, поставиха цялото комуникационно оборудване именно на покрива. Сега то гореше. Включително скритата сателитна чиния, която им осигуряваше достъп до тайния интернет акаунт. Сега не разполагаха и с интернет. Бяха съвсем сами. Отрязани от света.

Предавателите във фенерчетата продължаваха да работят. Техните сигнали постъпваха директно в къщата. В момента те показваха, че Пати и Шорти се насочват към асфалтовия път. По права линия. С горящия мотел зад тях. Умно. Подобен вариант не бе хрумнал на никого. Колкото и обсъждания да бяха провели. Колкото и симулации да бяха направили. А трябваше да предположат, че е възможно. Приборите за нощно виждане вече не осигуряваха предимство на ловците на фона на ярките пламъци зад Пати и Шорти. Ловците можеха да забележат своите мишени едва от близко разстояние.