Ли Чайлд - Минало време

Като удар с томахавка, но по-силен.

Мъжът постави нова стрела с бързи опитни движения, извършени все с дясната ръка — посегна към колчана, извади стрела, постави я на мястото й и опъна тетивата. Беше готов за втори изстрел. Действаше с бързината, с която друг би заредил винтовка.

— Наясно ли си, че стреляш по човек? — извика Ричър.

Мъжът стреля отново. Въздухът затрептя от енергия, освободена от трептенето на тетивата, след което стрелата се заби в дървото със същото звънтене.

Май трябва да приема това за положителен отговор, помисли си Ричър.

Нали ти казах, обади се задната част на мозъка му. А предната отбеляза, че в своя дълъг и бурен живот, който включваше военна служба в различни краища на света, Ричър никога не е бил атакуван с лък и стрела. Това бе изцяло ново преживяване. Което не беше никак забавно. Уредът за нощно виждане беше проблем. Той даваше голямо предимство на противника. Ричър познаваше отлично този модел. Беше използвал най-различни разновидности на AN/PVS, съкращение, зад което се криеше названието „Портативен уред за визуално търсене на армията и флота“. Подобно на повечето устройства от второ поколение, той представляваше усъвършенствана версия на първото. Образите бяха по-ясни и контрастни, особено в периферията на обектива. Увеличението на светлината не беше хиляда, а двайсет хиляди пъти. Картината беше по-детайлна. Вярно, все така едноцветна, със сивозелени нюанси, в които преобладаваше зеленото. Леко размазана, леко призрачна. Не съвсем реална. Но въпреки това второто поколение на уреда бе за предпочитане пред първото.

И осигуряваше огромно тактическо предимство. Двайсет хиляди пъти беше внушителна разлика. В сравнение с неговите нула пъти. Защото Ричър не виждаше почти нищо в този мрак. Трябваше да отвори широко очи, за да различи къде има дърво и къде няма. От време на време зърваше някой лъч бледа лунна светлина, но в други случаи тя се оказваше илюзорна. Далече наляво небето просветваше в оранжево. Все по-ярко и по-ярко. Ричър можеше да види отблясъка на следващата стрела. Беше готова да полети към него. Върхът й сочеше ту наляво, ту надясно — стрелецът се опитваше да открие чиста позиция за стрелба. Пристъпваше ту напред, ту назад, ту наляво, ту надясно. Търсеше целта си. А това бе сложна задача с три неизвестни. Която се превърна в задача с четири неизвестни, когато Ричър също започна да се движи по привидно случайна траектория, наляво, наляво, надясно, без да прави големи крачки, но достатъчни, за да накара противника си непрекъснато да изчислява наново.

— Трябва да се приближиш — извика му Ричър.

Мъжът не се помръдна.

— Ела при мен, между дърветата.

Никакъв отговор.

— Щеше да дойдеш, ако бях елен — продължи Ричър.

Стрелецът засече местоположението му. Големият обектив с размерите на кутийка за бира се насочи право към Ричър. Който видя само сребрист отблясък от десния ръб на лещата. А това означаваше, че противникът му вижда само дясното око на Ричър, който се криеше зад широко дърво, и евентуално част от лявото рамо. Твърде малка мишена. Ричър познаваше хора, които можеха да я поразят с каквото им попадне подръка — от стреличка за дартс до ядрена ракета, но този тук с лъка очевидно не беше от тях. Защото Ричър беше още жив.

— Ела при мен, между дърветата.

Отговор не последва. Противникът му явно обмисляше ситуацията. Ричър не се съмняваше в това. Тясно пространство с множество препятствия, ограничена площ за маневри, особено с лък. Изключително неудобно от тактическа гледна точка, особено по отношение на прицелването и обхвата. Накъдето и да се обърнеше стрелецът, на метър от него имаше някое дърво. А допуснеше ли Ричър на по-малко от метър, играта свършваше. Защото Ричър можеше да сграбчи лъка, да събори прибора за нощно виждане от челото му, да посегне към колчана и да използва някоя стрела като смъртоносно оръжие. Като малък нож върху дълга пръчка. Стрелецът разполагаше с двайсетина стрели.

Не, нямаше да влезе между дърветата.

Ричър тръгна наляво. Върхът на стрелата го последва. Но все още нямаше възможност за изстрел. Нямаше да има и по време на следващите му три крачки.

След което Ричър щеше да се окаже осветен от лунните лъчи, защото короните на дърветата ставаха по-рехави. Едно дърво липсваше. Така се образуваше дупка. Открито пространство. Доста по-малко от онова, където мъжът от рецепцията беше направил обратен завой с мерцедеса. Може би два пъти по-малко. Но въпреки това си оставаше открито пространство. И се намираше точно на пътя на Ричър. С размерите на стая. На него не растяха дървета. Математически беше невъзможно нещо да попречи на стрелата да полети към Ричър. Възможните опции наподобяваха онези сложни маршрути върху географските карти, отпечатани на последните страници на бордните списания.