Ли Чайлд - Минало време

Ричър чу мотоциклетни двигатели в далечината. Първо тих тътен като от няколко мотора едновременно, които боботят едва доловимо на километри от тук, после отделни машини на километър-два от него — едни минаха покрай него, други намалиха. Това не беше мощният бас на американските мотори. Беше боботене от съвсем друг вид. Високи обороти, предавки, вериги, камери, клапани и всевъзможни други части, които виеха и тракаха ту във високите, ту в ниските честоти. Атевета, предположи той. Бе видял девет, паркирани в три редици от по три машини всяка. Сега бяха тръгнали нанякъде, ръмжаха и си проправяха път през гората.

Излезли са на лов, подсказа му задната част на мозъка му.

Добре, обади се и предната. Може да са излезли на лов за някой защитен вид. Мечка с малкото й. Абсолютно незаконно. Може тя да е жертвата.

Да, но мечките не карат автомобили с чужда регистрация и не се крият зад спуснати щори.

Ричър спря в тъмнината и напусна асфалтовия път. Навлезе на два метра сред дърветата. Някъде пред него прозвуча двигател на мотоциклет, който работи на празни обороти. Стои на едно място. Изчаква. Без светлини. После двигателят замлъкна. Отново настъпи пълна тишина. Високо над главата му, където балдахинът от листа и клони беше по-рехав, се виждаха късчета стоманеносиво небе. Лунна светлина и ниски облаци.

Ричър продължи между дърветата, като следваше пътя, но на два метра встрани от него.

Пати седна на земята и опря гръб в ствола на едно дърво. Впери поглед към мотела. Към задната му стена. Откъдето бяха тръгнали.

— Добре ли си? — попита отново Шорти.

Ако открият следите ви достатъчно рано, могат да ви проследят за забавление , припомни си Пати думите на Марк.

Но на глас каза:

— Седни, Шорти. Почивай си винаги когато можеш. Очаква ни дълга нощ.

Той седна. И опря гръб на съседното дърво.

— Сега ще се ориентираме по-добре — каза Шорти.

— Не, няма. Не и без компас. Невъзможно е. Опитахме се да вървим по права линия, а се завъртяхме в кръг.

— Какво искаш да направим?

— Искам да се събудя и да открия, че съм сънувала кошмар.

— Какво друго?

— Искам да тръгнем на изток. Мисля, че онзи път е единственият ни шанс. Ще вървим покрай него сред дърветата. Така няма да се изгубим. Няма смисъл да тръгнем в друга посока. Само ще се лутаме цяла нощ.

— Те го знаят.

— Винаги са го знаели. Рано или късно ще се усетят, че нямаме друг избор, освен да следваме пътя. Това е единственият ни шанс. Трябваше да се досетим по-рано. Постъпихме глупаво. Осемдесет квадратни километра и шестима преследвачи. Що за игра е това? Чиста лотария. Но на практика не става въпрос за осемдесет квадратни километра. А за тънка ивица от двете страни на пътя. Където ще настъпи развръзката. Неизбежно е. Ще ни причакат там. Не знаят само от каква посока ще дойдем. И кога.

Шорти потъна в мълчание. Дишаше тежко. После каза:

— Искам да опитаме нещо.

— Какво?

— Нека първо проверя дали е възможно. Не искам да се изложа.

Но най-вероятно ще стане точно така, помисли си Пати. На глас обаче каза:

— Какво трябва да направим?

— Следвай ме.

Стивън, който беше останал в стаята отзад, проследяваше сигналите, излъчвани от предавателите, скрити във фенерчетата им. Миниатюрни предаватели, захранвани от четири чисто нови батерии с дълги антени, скрити в алуминиевите корпуси. В момента Пати и Шорти излизаха от гората и напредваха към задната част на мотела. Със средна скорост. Следователно вървяха, а не тичаха. Движеха се по права линия, което рязко контрастираше с предишните им хаотични маневри. Първо бяха тръгнали на зигзаг в югозападно направление и се бяха завъртели в кръг, заблуждавайки се, че вървят направо. Левият им завой като че ли ги бе извел на прав път, но отново се бяха объркали и накрая се бяха озовали там, откъдето бяха тръгнали. На два пъти бяха пресекли собствените си следи, без да забележат.

Стивън продължаваше да наблюдава Пати и Шорти. Двамата стигнаха до задната стена на мотела. Следваха предишните си стъпки, но в обратна посока. Завиха зад ъгъла на сградата. Покрай стая № 12. Излязоха на паркинга. Минаха покрай стая № 11. После спряха пред № 10.

Шорти вдигна предния капак на хондата и плъзна ръка под акумулатора. Намери срязания черен кабел, чиито медни краища приличаха на монети от едно пени. После влезе в стая № 10, отиде в потрошената баня, събра всички кърпи на голяма купчина и ги отнесе отвън. Хвърли ги на земята до задното колело на хондата.