Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

Падна мрак и Нина тръгна към предната палуба, за да види залеза през клоните. На екватора денят ставаше нощ с почти стряскаща бързина. Тя откри Кари вече там, наведена над перилата.

— Здравей.

— Здравей — отвърна норвежката, доволна да я види. — Къде беше? Едва те виждам, откакто сме отплавали.

— Преглеждах отново сателитните снимки.

— Откри ли нещо?

Нина поклати глава и седна на пейката.

— Ако има нещо тук, то със сигурност е скрито под балдахина от дървета. Ще ни е необходимо радарно проучване на почвата. Предполагам, че баща ти би могъл да ни осигури, нали?

— Всъщност, дори го предложи. Но би отнело по-дълго време да се установи връзка със сателит с подходяща орбита, отколкото ние самите да отидем и да проверим… — Тя се отпусна до Нина, посочвайки отминаващата покрай тях джунгла: — Виждаш ли това наоколо? Изключително е. Такова разнообразие, толкова много уникални видове живот. А хората искат да го отсекат, за да могат да го консумират.

— Знам. Хамилтън може и да е досаден, но има право. — Нина се облегна назад и се загледа в здрачаващото се небе. — Мислех си за това, което каза в Париж, че в света има толкова много хора. Истина е, нали? Всички те се борят за същите ресурси, всички те вярват, че имат по-голямо право да съществуват от останалите. — Тя въздъхна. — Срамно е, че не е много онова, което може да се направи.

Кари й хвърли полуусмивка.

— Кой знае? Може би в бъдеще ще сме в състояние да променим нещата към по-добро.

— Не знам. Човешката природа не се променя лесно. Пък и не мисля, че наистина съм от типа хора, които променят света.

— Ще станеш — увери я Кари и отпусна длан върху ръката й. — Когато откриеш Атлантида — отвърна тя на объркания поглед на Нина. — Това ще промени света. Не са мнозина тези, които успяват да пренапишат човешката история.

— Не съм само аз! Ти си голяма част от онова, което аз правя. Дори повече. Нямаше да съм тук, ако не беше ти! Именно ресурсите на баща ти направиха цялата тази експедиция възможна.

Кари поклати глава.

— Не, не. Парите са безполезни без цел. И баща ми и аз вярваме, че използваме парите за постигането на тези цели. Както и ти. Аз мисля… — Тя направи пауза, обмисляйки думите си. — Мисля, че ние имаме много общо.

— Ами, освен милионите долари…

— Не знам, според мен откриването на Атлантида ще си струва многото пари!

Двигателите изтропаха и спряха. Стабилният курс на „Нереида“ се забави, неумолимият плисък на водата под носа на кораба спадна до кротък плясък на вълните срещу корпуса.

— Защо спряхме? — попита Нина. — Да не би да има проблем?

— Напротив — отвърна Кари. — Плаването по река като тази в тъмното, особено в толкова голям кораб, може да бъде рисковано. Капитан Перез проявява предпазливост. — В този момент се чу силно тракане под палубата, последвано от потапянето на котвата. — Освен това мисля, че вечерята е готова. Хулио е изключителен готвач.

Нина установи, че Кари не се шегува. Тя бе очаквала провизиите за пътуването да са на ниво сандвичи и консервиран боб, но Хулио бе успял да направи в малката кухня на „Нереида“ супа от пресни зеленчуци, печено свинско в сос и дори десерт — шоколадов мус. Ястията бяха по-добри от всичко, което бе яла до този момент в най-скъпите ресторанти в Париж, в които Кари я бе водила.

Сега, сита и леко замаяна от виното, тя тръгна към задната палуба — както за да избяга от политическите дебати между Хамилтън, Ди Салво и Филби, така и за да подиша чист въздух. Крушките на кораба осигуряваха достатъчно осветление, за да различи отделните дървета по бреговете на Тефе, но над силуета на зеления покров можеше лесно да се види блясъка на нощното небе.

Тя сръбна от виното си и впери поглед към звездите. С каквито и неудобства да бе свързан престоят на открито, отдалечаването от цивилизацията даваше на човек възможността да оцени пълната красота и могъщество…

— По дяволите, преядох — каза Чейс, заставайки зад нея. Кастил беше зад него и гризеше гуава. — Какво гледаш, док? Излязла си тук, за да останеш малко насаме?

— Не — отвърна тя. — Просто исках да погледам звездите.

Чейс вдигна глава.

— О, да. Бива си ги.

— Това ли е всичко, което можа да кажеш? — скастри го тя. — Намираш се в центъра на Амазонската джунгла, с най-неописуемото небе над главата и най-доброто, което успяваш да измислиш, е: „бива си ги“!

— Ти какво очакваше? — обади се Кастил. — Той е англичанин, има нюх за поезия… — Той произнесе напевно последната дума, удължавайки „е“-то. — „Ето едно дърво, то е нещо прекрасно, което отсичаш, за да си направиш седалка за тоалетната!“