Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

Нина се засмя.

— Всъщност, казах, че ги бива, защото съм виждал и по-хубави — каза Чейс леко оправдателно. — В Алжир. В пустинята. На десетки километри няма нищо и въздухът е толкова чист, че се вижда всяка една звезда в небето. Дори излизахме от палатката, лягахме за половин час под небето и просто гледахме нагоре. Забележително.

— Кога си бил в Алжир? — подозрително попита Кастил.

— Преди четири години. Когато работих с онзи контрабандист на оръжие. Фекиш, или каквото там беше името му.

— А! Намериха ли изобщо неговото…

— Виждаш, док — прекъсна го бързо Чейс, — че и аз мога да оценя красивото небе, както всеки друг. Бил съм по целия свят и мога лесно да различа естествената красота, когато я видя.

Той гледаше право в нея, докато говореше. Тя обърна лицето си към реката, надявайки се, че няма да забележи избилата по бузите й червенина.

— Съжалявам. Не исках да кажа, че си някакъв нечувствителен… ами…

— Груб, недодялан, невъзпитан хулиган от Йоркшир?

— Не съм казвала „хулиган“.

Чейс се ухили.

— Я виж тук. — Той се пресегна към едно сандъче отстрани на палубата, притискайки се за миг в нея, и измъкна от там фенерче. — Хюго, подай ми това.

— Хей! — възмути се Кастил, когато гуавата беше изтръгната от ръката му. Чейс хвърли полуизядения плод в реката, където той се приземи с лек плясък. Ехото го повтори.

— Гледай — каза Чейс на Нина и се наведе към нея, когато освети с фенерчето тъмната вода. Сякаш отникъде дузина двойки жълти светлини проблеснаха към тях като скъпоценни камъни от дълбините на реката.

— Какво е това? — попита Нина, когато една от двойките светлини примигна. Тя зяпна, притискайки се инстинктивно към Чейс.

— Крокодили — отвърна той. — Или може би каймани, все не мога да запомня разликата. — Той посочи с другата си ръка към тях. — Виждаш ли как плуват бавно, непосредствено под повърхността, преструват се, че не се движат? Виждал съм тези негодници от съвсем близо. Наистина са търпеливи. Изчакват толкова дълго, колкото е необходимо някой да влезе в територията им и тогава…

Нина имаше чувството, че всичките тези студени, светещи жълти очи са вперени в нея. Полазиха я тръпки.

— В безопасност ли сме? — попита тя.

— Докато не разберат как да се изкачат по стълбата от корабната палуба, да. Но вероятно от другата страна има още повече. Казвам ти го, в случай че планираш някакво среднощно гмуркане.

— Едва ли — изсумтя тя и се дръпна от него.

Чейс бавно насочи лъча на фенерчето към водата зад кораба и от тъмнината срещу тях проблеснаха още зли очи.

— Не бих препоръчал да се плува дори и да ги нямаше. Сигурно е пълно и с пирани — а тези противни малки чудовища те сграбчват за пикочния канал щом само пуснеш малко урина във водата.

— Трудно би ми хрумнало да направя точно това.

— Е, прекалено си изискана, предполагам. — Чейс изключи фенерчето и продължи вече на висок глас. — Сигурно е по-добре да изчакаш и да го направиш след като поднесат основното ястие.

— Господи! — извика Нина едновременно отвратена и развеселена.

— Но още по-добре е да се увериш, че и аз не съм се присъединил… — той пъхна фенерчето в ръката на Нина и се вмъкна обратно в каютата.

Тя изду бузи.

— Боже, какво му става?

— Напълно в негов стил, не си виновна — успокои я Кастил, навеждайки се през перилата.

— Защо трябва да е толкова… груб?

За нейна изненада, Кастил почти въздъхна.

— Боя се, че е защитен механизъм. Опитва се да не се сближава прекалено много с клиентите си. Особено, когато те са… ами… — Той кимна към нея. — Привлекателни жени. Но невинаги е такъв. Когато за пръв път го срещнах, по времето, когато работеше в специалните части, винаги беше… каква беше думата?

— Любезен?

— Да, това е.

— Какво се случи тогава? — попита Нина.

Кастил я погледна засегнат:

— Не е моя работа да го обсъждам.

— Ти започна. Кажи какво се случи?

— Всъщност въобще не би трябвало да си отварям устата… Обещаваш ли да не ме издаваш, че съм ти казал? — Нина кимна. — Той… влюби се в жена, която трябваше да пази.

— И какво се случи? — Нина вече си мислеше, че знае отговора. — Тя… умря ли?

Кастил изсумтя.

— Разбира се, че не! Едуард не е чак толкова некадърен. Не, ожени се за нея.

— Бил е женен? — Това не бе очаквала.

— Да. Но… не трая дълго. Двамата бяха много различни и тя не се отнасяше добре с него. А после тя… ами… — Той погледна към вратата на кабината и понижи глас: — Имаше връзка. С Джейсън Старкман.