Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— Отвържи го и го запали! — посочи той мотоциклета.

— Ами ако няма гориво?

— Значи сме прецакани! Подготви го — аз трябва да се върна за малко в пилотската кабина.

— За какво?

— Да изключа автопилота! — Чейс стигна с куцукане до склада и влезе в кабината на екипажа. Телата на двамата охранители бяха хвърлени на една страна при маневрите на самолета, а Кари лежеше с лице към пода в основата на стълбите. Той забеляза пистолета си и се опита да се наведе да го вземе. Изгарящата болка в крака го застави да изпъшка и той стисна зъби.

Влезе в пилотската кабина. Както си мислеше, Кари беше задействала всички автоматични аварийни системи. Еърбъсът следваше курс обратно към главната писта на Равнсфйорд, използвайки сигнали от земята за приземяването.

Дори от разстояние пет-шест километра през прозорците се виждаха светлините на пистата. Еърбъсът все още се намираше над Северно море, но бреговата линия бе само на няколко мили, а летището — на пет километра в сушата. Той провери останалите прибори за управление. Самолетът губеше скорост, двигателите забавиха, когато компютрите зададоха леко снижение, опитвайки се да осъществят колкото се може по-лесно кацане.

Чейс пак погледна през прозорците. Ето го фиордът, тъмна извивка в бреговата линия. Струя черен дим маркираше местоположението на биолабораторията…

Неговата чел.

Централната колона на предното стъкло играеше ролята на негов водач в курса на Еърбъса. Точно сега тя бе насочена право в светлините на пистата. Трябваше да изведе самолета няколко градуса надясно…

Погледна висотомера. Осем хиляди стъпки и снижение. Трябваше му по-малка височина. Много по-малка.

Чейс хвана лоста с една ръка, а с другата дезактивира автопилота.

Чу се предупредително бръмчене, но той го игнорира. Вместо това леко натисна лоста надясно, накланяйки самолета. Светлините на пистата бавно се отместиха отляво на машината. Той задържа лоста в това положение, докато стълбът от пушек отиде далеч напред, след това го изправи. Еърбъсът се олюля несигурно, преди да възвърне равновесието си.

Дотук добре. Сега идваше трудната част.

Натисна лоста напред. Носът се наведе, броенето на висотомера внезапно се ускори. Трябваше да преценява всичко на око: при по-голяма височина самолетът щеше да прелети точно над неговата цел; при по-малка щеше да се забие в каменната страна на фиорда…

Спуснаха се под четири хиляди стъпки. Крайбрежната линия бързо приближаваше. Нямаха време.

Натисна лоста още напред и започнаха да се спускат по-стръмно. Чу се аларма.

— Знам, знам — изръмжа той към таблото. Три хиляди стъпки. Провери индикатора за въздушна скорост. Под сто възела.

Прекалено бързо, но в момента не можеше да направи нищо. Ако забавеше прекалено много самолета, той можеше да блокира.

Две хиляди стъпки. Крайбрежната линия ставаше все по-отчетлива. Самолетът продължаваше да е насочен точно в димящите руини на биолабораторията. Той натисна няколко пъти бутона „cancel“, като се молеше да е изтрил всички въведени от Кари команди. Ако машината се опиташе да следва предишното програмиране и направеше аварийно кацане в Равнсфйорд, всичко отиваше по дяволите.

Хиляда стъпки. Силен звук на аларма изпълни кабината, записан женски глас заговори:

— Предупреждение. Земя. Опасно сближаване. Предупреждение. Земя. Опасно…

— Знам! — Шестстотин стъпки, петстотин…

Той изравни. Хоризонтът се наклони бавно до централна позиция. Четиристотин, триста и седемдесет…

Триста и петдесет. Изравняване. Теренът от южната страна на фиорда бе приблизително на триста стъпки над морското равнище. Той погледна напред. Ако самолетът държеше курс и височина, щеше да мине точно над фиорда и да прелети над останките от биолабораторията, след което да се забие в планините зад нея.

Ако бе пресметнал правилната височина. Ако пък не…

С ръка, застинала в колебание над лоста за управление, активира автопилота, в случай че компютрите се опитат да го издигнат или да го върнат обратно към пистата. Не го направиха. Всички други инструкции бяха изтрити, автопилотът държеше Еърбъса в устойчив курс и скорост.

Той се обърна и стисна крака си, игнорирайки болката. Вече можеше да усети издайническото чувство за кръвозагуба по свистенето в главата, по замайващата слабост, която го дебнеше като глутница чакали, готова да нападне. Не оставаше много време. Куцукайки, мина по стъпалата от пилотската кабина в помещението за екипажа…