Стив Бери - Наследството на тамплиерите

Що се отнася до личния живот, Малоун бе разведен, а четиринайсетгодишният му син живееше с бившата му съпруга в Джорджия. Непосредствено след пенсионирането си Малоун бе напуснал Америка и се бе преместил в Копенхаген. Беше заклет библиофил и католик по рождение, но не бе особено религиозен. Владееше добре няколко езика, нямаше особени пристрастия или фобии и бе склонен към целеустременост и натрапчива самоотверженост. Притежаваше фотографска памет. Дьо Рокфор определено би предпочел такъв човек да работи за него вместо срещу него.

И последните няколко минути го бяха доказали.

Съотношението на силите три към едно явно не бе смутило Малоун, особено след като бе решил, че Стефани Нел е в опасност.

Малко по-рано младият сътрудник на Дьо Рокфор също бе демонстрирал лоялност и смелост, макар да бе действал прибързано с кражбата на чантата на Стефани Нел. Трябваше да изчака срещата й с Котън Малоун и да я нападне, когато се връща към хотела, сама и уязвима. Може би се бе опитал да му угоди, знаейки колко важна е мисията им. Може би просто бе проявил нетърпение. Но хванат в капана на Кръглата кула, младият мъж не се бе поколебал кой е правилният избор и бе предпочел смъртта пред залавянето. Жалко, но такъв бе процесът на обучение. Онези, които притежаваха интелигентност и талант, се издигаха. Всички останали отпадаха.

Той се обърна към един от помощниците си и попита:

— Разбра ли кой е предложил най-високата цена за книгата?

Младият човек кимна.

— Струваше ми хиляда крони, за да подкупя представителя му в залата.

Цената на човешките слабости не го интересуваше.

— Името?

— Хенрик Торвалдсен.

Телефонът в джоба му завибрира. Вторият по ранг след него знаеше, че е зает, така че обаждането явно бе важно. Отвори капачето на телефона.

— Време е — каза гласът в ухото му.

— Кога?

— До няколко часа.

Неочакван бонус.

— Имам една задача за теб — каза той в телефона. — Проучи един човек. Хенрик Торвалдсен. Богат датчанин, живее в северната част на Копенхаген. Знам малко, но ми трябва пълна информация до час. Обади ми се, когато научиш всичко. — Затвори телефона и се обърна към подчинените си. — Трябва да се връщаме. Но първо да свършим още две неща преди изгрев-слънце.

Закараха Малоун и Стефани до полицейското управление в покрайнините на Роскилде. Мълчаха през целия път, тъй като и двамата бяха наясно, че е най-добре да си държат устите затворени. Малоун вече бе съвсем сигурен, че присъствието на Стефани в Дания нямаше нищо общо с проекта „Магелан“. Стефани никога не работеше извън офиса. Нейното място бе на върха на пирамидата — всички й докладваха в Атланта. Още повече че когато се бе обадила предишната седмица, за да му каже, че ще се отбие да го види, беше казала, че идва в Европа на почивка. Ама че почивка, помисли си той, когато ги оставиха сами в една ярко осветена стая без прозорци.

— А, между другото, кафето в „Николай“ е страхотно — каза той. — Изпих и твоето. Естествено, това беше след като препусках след някакъв мъж чак до върха на Кръглата кула и наблюдавах как скача оттам.

Тя не отговори.

— Успях все пак да видя, че прибра чантата си от улицата. Случайно да забеляза, че до нея лежи мъртвец? Май не си. Доста бързаше.

— Достатъчно, Котън — каза тя с тон, който му бе добре познат.

— Вече не работя за теб.

— Тогава защо си тук?

— И аз се питах същото в катедралата, но куршумите ме разсеяха.

Преди тя да успее да каже още нещо, вратата се отвори. Влезе висок мъж с червеникава коса и светлокафяви очи. Това бе полицейският инспектор на Роскилде, който ги бе докарал от катедралата. Държеше беретата на Малоун.

— Обадих се по телефона, както поискахте — обърна се инспекторът към Стефани. — Американското посолство потвърди самоличността ви и статута ви чрез вашето Министерство на правосъдието. Чакам инструкции от нашето Министерство на вътрешните работи какво да предприема. — Той се обърна. — Вие, мистър Малоун, сте съвсем друга работа. Имате виза за временно пребиваване като собственик на магазин. — Той показа пистолета. — Нашите закони забраняват притежаването на оръжие, да не говорим за стрелба в националната ни катедрала, която освен всичко е и един от обектите на световното културно наследство.

— Гледам да нарушавам само най-важните закони — отговори Малоун, за да не остави мъжа с представата, че е успял да го стресне.

— Възхищавам се на чувството ви за хумор, мистър Малоун. Но въпросът е сериозен. За мен може би не, но за вас — определено.