Стив Бери - Наследството на тамплиерите

— Какво знаете за съпруга ми?

— Достатъчно. Нека спрем дотук.

Тя го чу да се отдалечава.

Малоун видя мъжа с коженото яке да излиза от един от страничните параклиси.

— Спри — извика той.

Мъжът се извъртя и насочи пистолета си. Малоун се хвърли към някакви стълби, водещи към друго помещение, пристроено към катедралата, и се изтърколи надолу по пет-шест стъпала. Три куршума се сплескаха в стената над него.

Пъргаво се изкатери обратно, готов да отвърне на огъня, но мъжът вече тичаше към задното преддверие в противоположната част на църквата. Малоун се изправи.

— Стефани — извика.

— Тук съм, Котън.

Видя бившата си шефка да се появява от дъното на параклиса и да тръгва към него с каменно изражение. Отвън се чуваха сирени.

— Да изчезваме — каза той. — Ще има доста въпроси, а имам чувството, че няма да ти се иска да им отговаряш.

— Правилно си схванал. — Тя мина покрай него.

Тъкмо се канеше да предложи да използват някой от другите изходи, когато главните врати се разтвориха с трясък и вътре нахлуха униформени полицаи. Той все още стискаше пистолета, който те мигновено забелязаха. Спряха се и вдигнаха автоматични оръжия. Двамата със Стефани замръзнаха на място.

— Hen til den landskab. Nu — чу се заповед. На земята. Веднага.

— Какво искат от нас? — попита Стефани.

Малоун пусна пистолета и се смъкна на колене.

— Нищо хубаво.

Раймон дьо Рокфор стоеше пред катедралата, зад кръга от зяпачи, и наблюдаваше разиграващата се драма. Той и двамата му помощници бяха изчезнали в паяжината от сенки, хвърляни от гъстите дървета, които се издигаха от другата страна на площада. Бе успял да се измъкне през една странична врата и да се скрие точно преди полицаите да щурмуват главния вход. Като че ли никой не го забеляза. Поне за момента органите на реда щяха да се съсредоточат върху Стефани Нел и Котън Малоун. Щеше да мине известно време, преди свидетелите да споменат за присъствието и на други въоръжени мъже. Беше изпадал в подобни ситуации и знаеше, че преимуществото винаги е на страната на хладнокръвните. Реши да се отпусне. Хората му трябваше да са убедени, че той контролира нещата.

Предната фасада на тухлената катедрала се къпеше в ярка червено-бяла светлина. Пристигнаха нови полицаи и той се удиви, че град с размера на Роскилде разполага с толкова много служители на реда. От съседния площад прииждаха хора. Хаосът бързо се настаняваше на сцената. Което бе идеално. Винаги се бе чувствал невероятно свободен сред хаоса, стига да можеше да го контролира.

— Ранен ли си? — обърна се той към мъжа, когото Малоун бе уцелил.

Мъжът отметна назад якето си и му показа, че бронежилетката бе свършила работа.

— Само натъртен.

От тълпата се измъкнаха другите му двама помощници, които бе изпратил на търга. Бяха докладвали по радиостанциите, че Стефани Нел не бе успяла да спечели книгата, и той им бе наредил да я изпратят при него. Бе решил, че ще успее да я сплаши, но опитът бе пропаднал. И което бе по-лошо, бе привлякъл доста внимание към действията си. Дължеше се на Котън Малоун. Хората му бяха забелязали, че следи Стефани, и той ги бе инструктирал да го задържат, докато приключи разговора си с нея. Явно и този опит се бе провалил.

Двамата се приближиха и единият каза:

— Изгубихме Малоун.

— Аз го открих.

— Изобретателен е. И нагъл.

Знаеше, че е така. Бе направил справка за Котън Малоун, след като разбра, че Стефани Нел ще пътува за Дания, за да се срещне с него. Напълно възможно бе Малоун да е замесен в плановете й, така че се бе постарал да научи всичко възможно за него.

Истинското му име беше Харолд Ърл Малоун, 46-годишен, роден в американския щат Джорджия. Майка му бе коренячка от Джорджия, а баща му бе завършил академията в Анаполис и се бе издигнал до командир във флота, преди подводницата му да потъне, когато Малоун бе само на десет години.

Синът бе последвал стъпките на баща си, бе се записал във военноморската академия и бе завършил сред отличниците на курса. Бяха го приели в училище за пилоти, където бе изкарал достатъчно висок успех, за да се обучава за военен пилот. Но, доста любопитно, по средата на курса бе подал молба за преместване, бе постъпил в юридическия факултет на университета в Джорджтаун и се бе дипломирал, докато бе стажувал в Пентагона. После бе пренасочен към Военната прокуратура, където бе изкарал девет години като щатен адвокат. Преди тринайсет години го бяха прехвърлили в Министерството на правосъдието и новосформирания проект „Магелан“ на Стефани Нел. Бе останал там до миналата година, когато се бе пенсионирал предсрочно.