Стив Бери - Наследството на тамплиерите

Тя изтича вътре.

Между изящно украсените стени лежаха два мраморни надгробни камъка, и двата с формата на римски храм. Тя отстъпи към по-отдалечения. И в този момент, осъзнавайки най-лошото, я връхлетя див, безразсъден ужас.

Беше влязла в капан.

Малоун стигна до катедралата и влезе през главния вход. Отдясно забеляза двама мъже — набити, с къси коси и цивилни дрехи, — досущ като ония, които току-що бе оставил пред аукционната зала. Реши да не рискува и бръкна под сакото за автоматичната берета, стандартното оръжие за всички агенти от проект „Магелан“. Бяха му позволили да го задържи, когато се пенсионира, и бе успял да го вмъкне нелегално в Дания — притежаването на огнестрелно оръжие тук бе забранено.

Стисна ръкохватката, сложи пръст на спусъка и измъкна пистолета, прикривайки го с бедро. Не бе хващал оръжие повече от година. Смяташе, че това усещане, което никак не му бе липсвало, бе част от миналото му. Но скочилият към смъртта си мъж бе привлякъл вниманието му, ето защо бе дошъл подготвен. Така постъпва добрият агент и това бе една от причините, поради които бе придружавал ковчезите на неколцина приятели, вместо самият той да бъде носен по централната пътека в църквата.

Двамата бяха с гръб към него, с отпуснати ръце, празни длани. Гръмката музика от органа заглушаваше стъпките му. Приближи се и каза:

— Тежка нощ, а, момчета?

И двамата се извърнаха и той размаха пистолета.

— Хайде да запазим добрия тон.

Над рамото на единия зърна трети мъж, на трийсетина метра навътре в страничната галерия, който небрежно крачеше към тях.

Видя как пъхна ръка под коженото си яке. Реши да не чака какво ще се случи по-нататък и се хвърли зад празната редица скамейки отляво. Трясъкът на изстрела заглуши музиката от органа и в дървената облегалка пред него се заби куршум.

Видя как другите двама посягат за оръжието си. Стреля два пъти от легнало положение. Изстрелите сякаш експлодираха в катедралата, пронизвайки музиката. Единият мъж падна на земята, другият побягна. Малоун се надигна на колене и незабавно чу три нови изстрела. Хвърли се обратно на земята, а дървото около него затрещя от нови куршуми. Изпрати още два изстрела към самотния стрелец.

Органът спря.

Хората започнаха да осъзнават какво се случва, наскачаха от скамейките и хукнаха покрай скривалището на Малоун, търсейки безопасност навън. Той използва объркването, за да надникне над скамейките, и видя, че мъжът с коженото яке стои край входа на един от страничните параклиси.

— Стефани — извика той сред бъркотията.

Никакъв отговор.

— Стефани. Аз съм, Котън. Обади се, ако си добре.

Отново никакъв отговор.

Запълзя по корем, озова се отсреща и се изправи. Пътеката пред него заобикаляше катедралата и извеждаше на отсрещната стена.

Колоните, които се редяха от двете страни, щяха да затруднят стрелбата, а после подиумът за хористите щеше да го скрие напълно, така че той хукна напред.

Стефани чу как Малоун извика името й. Слава богу, че този човек не можеше да не си пъха носа в чужди работи. Тя все още се криеше зад черната мраморна плоча в Параклиса на Влъхвите. Чуваше изстрелите и бе наясно, че Малоун прави каквото може, но численото превъзходство бе поне трима срещу един. Трябваше да му помогне, но каква полза от нея? Не носеше оръжие. Поне можеше да го уведоми, че е добре. Преди да успее да отговори обаче, през желязната решетка зърна Бернар с пистолет в ръка.

Страхът сграбчи мускулите й и скова ума й в непозната паника.

Бернар влезе в параклиса.

Малоун заобиколи подиума за хористите. От църквата още бягаха хора, чуваха се превъзбудени, истерични гласове. Все някой бе повикал полицията. Трябваше само да задържи нападателите, докато дойде помощ.

Направи остър завой около закритата галерия и видя единия от мъжете, по които бе стрелял, да помага на приятеля си да се измъкнат през задната врата. Онзи, който бе започнал стрелбата, не се виждаше. Разтревожи се. Забави крачка и стисна пистолета, готов за всичко.

Стефани настръхна. Бернар бе на шест метра от нея.

— Знам, че сте тук — каза той с плътен, гърлен глас. — Спасителят ви дойде, така че нямам време да се занимавам с вас. Знаете какво искам. Ще се срещнем пак.

Перспективата не бе особено въодушевяваща.

— Съпругът ви също не прояви благоразумие. Преди единайсет години му направиха подобно предложение за дневника и той отказа.

Думите му я жегнаха. Разбираше, че е по-добре да си мълчи, но не можа да се стърпи. Вече не.