Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— За мен ли? — кресна той. — Като за начало какво ще кажеш да си затвориш веднъж завинаги голямата уста и да я държиш тъй, особено пред репортерите от „Ню Йорк Таймс“? Дори аз не смея да разговарям с пресата без разрешение от кабинета на кмета. Още една подобна изцепка — и ще се озовеш сред уличните патрули в най-затънтения край на Стейтън Айланд. Разбра ли ме?

Брей, комисарят тази сутрин съвсем не си поплюваше, помислих си с горчивина. Как след това да се чувстваш добре?

Исках да се защитя, но Дейли звучеше толкова напушено, че вероятно само щях да налея масло в огъня.

— Няма да се повтори, сър — промърморих аз.

Насочих шевролета си надолу по улицата и се присъединих към оживения сутрешен трафик в посока към центъра.

След десет минути, точно когато пресичах кръстовището на Осемдесет и втора и Пето авеню, телефонът ми отново звънна.

— Господин Бенет? — Този път се обаждаше непознат женски глас. Вероятно още една представителка на пресата, коя го се опитваше да се добере до последните разкрития по случая. Е, кой можеше да ги обвини? Както ме бе издокарала Кати Калвин в уводната си статия тази сутрин, аз изглеждах като най-добрия чичко за медиите и безплатен консултант по правни въпроси.

— Какво искате? — изригнах злостно.

Отсреща гласът заговори след кратка, но ледена пауза:

— Обажда се сестра Шийла, директорка на училището „В името божие“.

Ох, господи…

— Сестро, наистина много съжалявам — заоправдавах се аз. — Помислих, че сте от…

— Няма значение, господин Бенет. — Незнайно защо, приглушеният й глас ми се стори още по-неприятен от кресливия тон на комисаря. — Вчера сте изпратили две деца в училището, които се оказаха болни — продължи тя. — Мога ли да опресня паметта ви за страница единадесета от „Правилника за родителите и учениците“, в която се казва, цитирам: „Деца, които са болни, трябва да се държат у дома“. Ние тук, във „В името божие“, максимално се стараем, доколкото ни е възможно, да ограничаваме последиците от върлуващата в града грипна епидемия, така че нарушаване на нашите превантивни мерки не може и няма да бъде толерирано.

Отново посегнах към запаса си с извинения. Притежавах ги в достатъчно количество. Търпеливо й обясних, че децата изглеждаха добре, когато ги изпратих на училище… Ала смразяващата тирада на директорката спря думите ми като стоманена стена. Отново се почувствах като петокласник.

— Да, сестро. Няма да се повтори — смънках аз.

Не бях отминал повече от три преки в южна посока, когато мобилният ми телефон отново зазвъня. Този път ме търсеше шефът на детективите Макгинис.

Защо изобщо мъкнех този телефон, запитах се, докато го поднасях към ухото си в очакване на следващата гневна тирада. Е, не останах разочарован.

— Слушай, Бенет, току-що се чух с Дейли — загърмя Макгинис. — Да не би да се опитваш да ги накараш да ме уволнят? Вместо да си гукаш влюбено с репортерките от „Ню Йорк Таймс“, защо не ни направиш услуга, като се занимаваш само с това, за което ти се плаща? И по-точно, да откриеш къде се спотайва този „вихрещ“ се убиец! Дрънканиците ти по случая вече ме изкарват от кожата. Както и начинът, по който се справяш с тази катастрофа, господин експерт. Вече започвам да разбирам защо хората бяха толкова разтревожени от урагана „Катрина“.

Това преля чашата — достатъчно. Двете капитулации изчерпаха лимита ми за тази сутрин. Освен това ми дойде до гуша да слушам обиди срещу наистина самопожертвователните професионалисти, с които бях работил в Отряда за бързо реагиране при катастрофи. Случвало ли му се е на Макгинис да се озове пръв при самолетна катастрофа? Работил ли е в полева морга? Сблъсквал ли се е с човешкото нещастие в масов мащаб ден след ден?

Извих рязко волана пред един автобус и спрях насред Пето авеню. Задръстването след мен сигурно стигаше чак до Харлем, но не ми пукаше.

— Хей, шефе, ти ми подсказа една идея — закрещях му аз. — Отсега нататък официално сменям името си на Майк Бенет Дрънкалото. Ако не ти харесва и ако искаш оставката ми, веднага ще я получиш. Или може би ще стигнеш по-далеч и ще ме обвиниш в нарушение на правилата? В любовно гукане първа степен?

Последва още една леденостудена пауза, преди Макгинис да изрече:

— Не ме изкушавай, Бенет. — След което прекъсна връзката.

Изчаках за секунда със зачервено лице, докато сърцето ми биеше до пръсване. Да ме ругае по телефона беше едно, но да намеква, че застрашавам разследването заради някаква репортерка, беше наистина удар под кръста. Те ме помолиха да се заема със случая, нали? Как можех да съм такъв идиот — да се гордея, че съм бил избран за разследването, и да се тревожа да не проваля отбора? Сега отборът ме изрита в зъбите.