Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Абсолютно нищо — отговорих му и насмешливо се намръщих. — А сега побързай да си вземеш един бийгъл, след което грабвай парцала и върви да изтъркаш палубата в детската баня, монсеньор.

С пристигането на кавалерията, олицетворена от Шеймъс, вече наистина можех да си взема един душ и да се обръсна. На излизане от апартамента грабнах още един бийгъл, този път с яйца, и едва не съборих съседката си Камила Ъндърхил, която чакаше за асансьора във фоайето.

Просторният ни, наистина луксозен апартамент бе завещан на покойната ми жена от предишния му собственик — милионер. Госпожа Ъндърхил, главен редактор на списание W , се бе опитала упорито да попречи на настаняването ни тук. Затова не бе изненадващо, че още не бях получил покана за някое от коктейлните й партита, отразявани в светските хроники на шеста страница в „Ню Йорк Поуст“.

Снобизмът й обаче не й попречи преди две години да потропа на вратата ми в три през нощта, защото й се сторило, че някакъв крадец се катери по противопожарната стълба. Иди, че я разбери.

— Добро утро, Камила — изръмжах с пълна уста.

Елегантната дама въобще не ми обърна внимание, все едно че не ме бе чула, а само още веднъж натисна бутона за асансьора.

Замалко да я попитам: Какво става? Напоследък не се ли навъртат крадци? Но си имах достатъчно свои проблеми, за да се забърквам в междусъседски разправии.

Взех своя „Ню Йорк Таймс“, оставен на изтривалката пред вратата. Всъщност бе номер, за да се забавя за кратко и така да избегна слизането заедно с нея в асансьора. Номерът се оказа успешен. Когато асансьорът пристигна, тя се втурна вътре, устремена като стрела.

Първата страница на раздела с градските новини беше измачкана. Някой беше белязал с елипса уводната статия, озаглавена „Вихрещи се убийства в Манхатън“. А в полето с черен химикал бе надраскана бележка от дядо ми Шеймъс, винаги готов да се притече на помощ: За твое сведение — ако бях на твое място, щях да бъда много загрижен заради това тук.

„Благодаря, монсеньор“, помислих и плъзнах поглед по статията, докато чаках асансьора да се върне за мен.

Но когато стигнах до половината, насмалко да се задавя, както си дъвчех. Репортерът заявяваше, че „източник, ангажиран със случая“, потвърдил, че имало пряка връзка между опита да бъде блъснато момиче върху релсите в метрото и двете убийства, че убиецът използвал повече от едно оръжие, като умело се дегизирал, за да не бъде заловен.

Дори не ми бе необходимо да погледна най-долу, за да се досетя, че моята любима журналистка Кати Калвин отново ме бе поразила с отровното си перо.

Господи! Достатъчно лошо беше, че всяваше паника, но защо продължаваше да се заяжда с мен? „Източник, ангажиран със случая“ — със същия успех можеше да напечата името ми с гигантски червени букви. Освен това, въпреки наистина да смятах, че може да има подобна връзка между трите инцидента, не го бях споделил с нея.

Тогава кой й го е казал ? Да не би да имахме изтичане на информация в отдела? Или се бе намерил някой, който умее да чете мисли?

Асансьорът пристигна и влязох вътре, като размахах вестника, за да се спася от натрапчивия аромат на парфюма „Шанел №5“ на моята съседка. Още не бях излязъл от къщи, а вече се усещах напълно сразен.

Явно тази сряда ще е по-тежка от вчерашния ден.

Друсането на влака по линия 1 на метрото ме разсъни по-добре от втората ми чаша кафе. Взех я, докато прибирах шевролета си, паркиран пред сградата на отдел „Убийства“ към Манхатън-север, на ъгъла на Сто тридесет и трета улица и Бродуей. Механиците на отдела бяха свършили добра работа, но незнайно защо, не бяха сменили разкъсаната от куршуми облегалка на седалката до шофьора при престрелката, станала преди няколко месеца.

Реших, че трябва да съм доволен от това, че колата още се движи.

Тъкмо потеглях, когато мобилният ми телефон звънна. Настроението ми малко се подобри, като видях, че се обаждат от кабинета на комисаря. Оттам вече ми бяха изпратили имейл, с който настояваха да се появя на срещата в девет и половина тази сутрин в щаба на комисаря. Явно сега искаше преди това да ме информира накратко докъде бе стигнало разследването на „вихрещия“ се убиец. Отново се почувствах полезен.

Очаквах някоя секретарка да ме помоли да изчакам, докато ме свърже с комисаря, но се обади самият той. Чудесно.

— Бенет, ти ли си?

— Да, сър. Какво мога да направя за вас?