Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Седнах на стола си. Агентът от ФБР препоръча подсилване на патрулирането и особено разполагането на екипи от антитерористичния отряд край най-скъпите зони в града — като Рокфелер Сентър, Харвард Клъб, Ню Йорк Атлетик Клъб, Линкълн Сентър, Карнеги Хол и „Тифани“.

„Тифани“, повторих си аз. Нима бе необходима още охрана на суперлуксозния бижутериен магазин? Ами какво да кажем за Музея на модерното изкуство и за половината ресторанти, изброени в ресторантьорската класация на Зъгат? Та това е центърът на Ню Йорк, за бога. Невъзможно е да се намерят достатъчно полицаи, които да се прикриват като портиери на всеки първокласен обект.

— И ми позволете накрая да ви напомня, че всичко казано тук представлява поверителна информация — завърши срещата Макгинис.

Сърдитият му поглед пак се прикова върху лицето ми и остана задълго там.

Аз присвих очи, като отново се замислих как да се защитя, но се отказах. Вместо това си взех още една чаша кафе, отпих гореща глътка, която едва не ми заседна, след което се зазяпах навън през прозореца. От заседателната зала се откриваше спираща дъха гледка към Бруклинския мост.

Може пък убиецът да ми направи лична услуга и да се измете в някой друг район, за да избива и тероризира тамошното население.

Големите слънчеви очила „Дизел“ закриваха добре очите му, но въпреки това Учителя примигна на ярката светлина, която го връхлетя след завоя на ъгъла на Осмо авеню и Четиридесет и втора улица.

Отново се бе преобразил като хамелеон: с кожено яке на Пиеро Тучи, пъстра тениска, джинси „Морфин Дженерейшън“ и боти от „Дучезе“. Привидно изглеждаше небрежно облечен, но хората с набито око за модата веднага щяха да оценят, че облеклото му струва повече от месечните възнаграждения на много от тях. Не беше обръснат и наболата брада му придаваше вид на филмова или рок звезда.

Напуши го смях, докато напредваше към Таймс Скуеър сред тълпата от забързани градски плъхове. Самият факт, че вършеше всичко това посред бял ден в центъра на огромния град, беше толкова налудничав и толкова дързък… „Сякаш съм се надрусал с най-страхотния наркотик, който мога да си представя“, мина му през ума.

Най-после щеше да се отърве от отровата, насъбрала се в него, откакто се помнеше! Още от детството му хората се опитваха да му пробутат голямата лъжа. Колко велико било всичко, каква свещена привилегия било да си жив. Най-лоша от всички бе ужасно добродетелната му майка, която го вбесяваше. Той я обичаше естествено, но — за бога — понякога му се струваше, че устата й никога нямаше да престане да мели, дрънка и опява.

Тя умря преди три години, заедно с глупавата си диплома по философия от университета „Холмарк“. Когато наближи краят й, докато дежуреше край смъртното й легло, той едва се сдържаше да не изтръгне тръбичките, впити във вените й, за да я попита: Ако животът е толкова скъпоценен дар, защо, по дяволите, Господ го раздава така скъпернически?

Разбира се, че не го направи. Въпреки недостатъците си, тя си оставаше негова майка. Беше се жертвала за него. Последното, което можеше да стори за нея, бе да я остави да умре заблудена, както и бе живяла.

Но сега вече не бе задължен да си трае на гатанки. Да приемем, продължаваше да си мисли той, че е съвсем правилно да си отрицателно настроен и антисоциален тип в тази сбъркана декадентска модерна бъркотия, наричана общество. Не желаеше да е част от безсмислената грешка, в каквато се бе превърнало цялото човечество.

Да вземем например днешния ден — сряда, деня за матинетата в мюзикълите на Бродуей. Навред около него търчаха идиотите, стоварващи се на рояци от автобусите, за да щъкат безсмислено напред-назад. Надошли като навлеци от оплютите им от мухите градчета и предградия, вдигащи невъобразим шум, само и само за да похарчат по сто долара, за да зяпат как още по-големи от тях идиоти в костюми като за Хелоуин пеят банални и сантиментални любовни песнички. Това изкуство ли е? Това ли е най-доброто, което животът може да предложи?

Тук на всяка крачка се натъкваше на селяндури и тъпанари от предградията. Но не само на тях… Точно на ъгъла на Четиридесета улица той премина покрай група репортери и фотографи от „Ню Йорк Таймс“, за които се вярваше, че са най-печените, най-отраканите, скупчени пред новата сграда на редакцията, за да започнат поредната смяна от робството пред Министерството на истината, както го наричаше Джордж Оруел. Искаше да им изкрещи: „Равнис според партийната линия на демократите, другари. Всички да козируват пред Големия брат, Биг Брадър, и дори пред още по-великото либерално управление“.