Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Забави крачки, като се приближи до Музея с восъчните фигури на мадам Тюсо. Тълпи от туристи се трупаха пред фигурата на Човека — паяк в естествен ръст, изтъпанчена пред фасадата на сградата. Поклати глава отвратено. Все едно че бродеше из царството на мъртвите.

— Петдесет долара? За един „Ролекс“? — чу той да вика сред навалицата някой с южняшки акцент. — Дяволски прав си. Ще се спазарим.

На три метра пред него някакъв мършав младеж с обръсната глава се пресегна, за да даде парите си на един ужасно черен негър, седнал зад сгъваемата си маса, отрупана с фалшиви часовници.

Учителя се подсмихна. Толкова много момчета от старото му поделение бяха южняци — свестни мъже от малки градчета, където още вярваха в прости неща като патриотизъм и добри маниери, убедени, че човек трябваше да прави само това, което е редно.

Учителя нямаше намерение да се спира тук, но се ядоса, като зърна под лакътя на младежа татуировката на булдога, служещ за символ на морската пехота.

— Слушай — заговори той хлапето, — ти наистина ли мислиш, че можеш да се сдобиеш с „Ролекс“ за петдесет долара?

Младият морски пехотинец го зяпна смаяно. Донякъде го изпълваше подозрение, но в същото време се зарадва да получи съвет от някого, който очевидно беше наясно с тази далавера.

Учителя откопча своя „Ролекс Експлорър“ и го подаде на хлапето, след което взе от ръката му ментето.

— Усещаш ли го колко тежи? Този е истински. А този тук — захвърли той фалшивия „Ролекс“ в гърдите на мошеника зад масата — е пълен боклук. — Якият негър понечи да се надигне гневно, но Учителя го изгледа така свирепо, че онзи се срути обратно на стола си.

По лицето на младия южняк се изписа глуповата усмивка.

— Господи, какъв загубеняк съм. Само преди две седмици се прибрах след цяла година в Ирак. Все на нещо трябваше да съм се научил там.

Подаде обратно на Учителя неговия „Ролекс“. Но вместо да си го прибере, той само се вгледа замислено в часовника. Спомни си, че си го беше купил, когато беше на двадесет и осем години.

Майната му, реши накрая. Не можеш да отнесеш нещата със себе си.

— Твой е — каза Учителя. — Не се плаши, не искам нищо в замяна.

Младежът го погледна изумено.

— Е, благодаря — смотолеви най-сетне той. — Господине, но как мога да…

— Виж какво, стригана главо 3 3 Презрително за морските пехотинци, късо подстригани, за да се провират по-лесно по ниските и тесни коридори в десантите кораби. — Б.пр. , бях тук, когато срутиха кулите близнаци на Световния търговски център. Ако всеки в този град не беше такъв боклук, щяха да честват като герои на Америка теб и всички останали войници, рискували задниците си по бойните линии в Близкия изток. Поне едно нещо мога да сторя за теб.

Учителя не можеше да повярва, че внезапно се превърна в ужасно щедър господин, като преливащ от доброта бойскаут.

Изкушаваше се да преобърне масата с часовниците в скута на онзи мазен мошеник, но сега не му беше времето. „Може после отново да мина оттук“, помисли си той, докато се отдалечаваше.

Двайсет минути по-късно, понесъл свеж букет от розови и жълти рози за сто седемдесет и пет долара, Учителя влезе в просторното фоайе на хотел „Платинена звезда“ на Шесто авеню.

Едва не коленичи от възхищение пред масивните плочи от блестящ бял мрамор, изцяло покриващи пода, и десетметровите стени. Таванът беше украсен със стенописи в ренесансов стил, а висящите от него кристални полилеи не отстъпваха по размерите си на пристанищните влекачи. Поклати глава, удивен от интериора, докато се взираше в корнизите, изглеждащи като златни.

Понякога тези задници наистина ги биваше.

Забърза към рецепцията с притеснено изражение. Остави букета върху мраморния плот пред красивата брюнетка, дежуреща зад бюрото. Видя, че тя остана впечатлена от ухаещите рози.

— Моля ви, кажете ми само, че не съм закъснял — помоли я той, като скръсти ръце пред гърдите си. — Розите са за Мартин Брусар. Нали още не е напуснала хотела?

Младата жена се усмихна на изнервения ухажор и провери името в компютъра пред себе си.

— Имате късмет. Госпожица Брусар още е тук.

Учителя си придаде вид на безкрайно облекчен.

— Слава богу! После я попита настойчиво: — Мислите ли, че ще ги хареса? Не са ли твърде пищни? Не искам да изглеждам съвсем отчаян.

— Ще ги хареса, повярвайте ми — увери го тя. — Великолепни са.

Учителя захапа загрижено палеца си.

— Запознахме се само преди два дни и знам, че е истинска лудост, но тази сутрин, като се събудих, бях уверен, че ако я оставя да си замине, без да й призная какво изпитвам към нея, никога няма да си го простя. Но искам да я изненадам. Къде е най-удобното място да я чакам, но така, че да не я изпусна на излизане?