Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Беше полицайката. Лежеше на пода на вагона с корем, надупчен като швейцарско сирене, но все още се опитваше да го вземе на прицел с треперещата си ръка. Какъв кураж пред дулото на пистолета му!

— Великолепно! — възхити се искрено той. — Заслужаваш медал. Наистина съжалявам, че трябва да го направя.

Вдигна колта си четиридесет и пети калибър и се прицели в ужасеното й лице.

— Наистина — повтори и натисна спусъка.

Не можех да повярвам! Какво, по дяволите, ставаше в този свят? Докато обсъждахме какво да предприемем на съвещанието в залата на дванадесетия етаж, ни съобщиха не за едно, а за още три убийства на пъпа на града. Според предварителните доклади, край Рокфелер Сентър били застреляни един цивилен и двама от членовете на транспортната полиция, при това от един и същи убиец.

Нашият стрелец… Сега вече нямаше съмнение в това.

Дори с включена сирена на автомобила ми отне повече от четиридесет минути, за да си пробия път по претоварения от трафика маршрут от Главното управление на полицията до ъгъла на Петдесет и първа улица и Лексингтън авеню.

Невъзможно бе да не се забележи хеликоптерът на нюйоркската полиция, кръжащ над небостъргача на „Ситикорп“. Туптенето на перките му съвпадаше с ускореното биене на сърцето ми, докато се провирах сред тълпата, задръстила Петдесет и първа улица.

Един сержант ме пусна да премина под жълтата отцепваща лента, опъната около входа на метростанцията. Изражението му ми подсказа, че ме очаква гледка, която не бих искал да видя. Докато се спусках по сгорещената тясна стълба, ехото от металното писукане на полицейските радиостанции и сирени като че ли продължаваше да се разнася отвсякъде.

Насред тунела бе спрял един от влаковете на метрото. На платформата, край един от предните вагони, стояха може би две дузини полицаи. Вътре видях гилзи, пръснати по окървавения под. От пръв поглед си личеше, че са били изстреляни няколко откоса.

Множеството от полицаите се раздели на две, когато от вагона излезе екипът на парамедиците от Спешна помощ с първата носилка. Всички мълчаливо свалиха шапките си. Застаналият до мен колега от аварийния отряд се прекръсти. Носилката се приближи до мен и аз последвах примера му, като разтърсих глава, за да се преборя с внезапното вцепеняване, което ме обзе.

Жертвата се оказа жена, наскоро постъпила в транспортната полиция. За нея знаех само, че се казва Тоня Грифит и че е мъртва. Не можах да видя лицето й заради кръвта по него.

Попитах един мъж от транспортната полиция за колегата на Тоня и така узнах, че вече са го откарали в болница „Белвю“.

— Има ли опасност и той да умре? — попита едрият мъж от аварийния отряд.

Патрулиращият от транспортна полиция не отговори нищо. Което означаваше, че е много вероятно .

— Кучи син! — изръмжа мъжът от аварийния отряд, като стисна юмруци.

Не бих могъл да го кажа по-добре.

През последния час всичко се промени. Убиецът бе убил един или може би двама от нашите. Залозите в играта скочиха до небето.

Сега беше лично.

Съпроводих носилката до улицата, докато парамедиците от Спешна помощ отнасяха Тоня Грифит до линейката, за да я вкарат вътре. Шофьорът затръшна задните метални врати, качи се зад волана и включи лампите на покрива. Но след малко като че ли се замисли, защото ги изключи, преди да потегли бавно и да се присъедини към уличното движение. Нямаше защо да бърза по пътя към моргата.

Докато гледах как линейката преминава покрай сградата на „Крайслер“, неволно се замислих отново дали да приема предложението за работа в Ей Би Си. Достатъчно се бях нагледал на стрелби и смърт. Поне в този момент се чувствах точно така.

Детектив Тери Лейвъри се изкачи забързано по стъпалата зад мен.

— Току-що разговарях с капитана от районния полицейски участък, Майк — заговори той. — Стрелецът е изчезнал. Още претърсват в метрото и по улиците. Проверяват автобуси и таксита по Лексингтън авеню и Петдесет и първа, но още нищо не са открили.

Полицаят от аварийния отряд го бе казал най-добре: Кучи син.

— Има ли свидетели? — попитах го.

— Около дузина. Щом започнала стрелбата, повечето се притиснали към седалките и пода на вагона, но описанията им съвпадат почти напълно. Висок бял мъж с черна коса и слънчеви очила, с джинси и шарена тениска. Използвал два пистолета: един двадесет и втори калибър и един четиридесет и пети калибър. По един във всяка ръка, като разбойника Джеси Джеймс.