Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Рецепционистката се усмихна още по-лъчезарно. Сега изцяло беше на негова страна, щастлива да помогне на един истински влюбен.

— Най-добре е на диваните срещу асансьора — обясни му, като посочи към тях. — Късмет!

Учителя се настани на дивана, с букета в скута си. Ръката му се плъзна под сакото отзад, където криеше двата си пистолета, затъкнати в колана. Избра колта двадесет и втори калибър и го нагласи под букета.

След минути приятен мелодичен звън огласи пристигането на асансьора. Една от блестящите месингови врати се разтвори. Учителя се изправи, когато отвътре излязоха пет стюардеси с шалчета от синя коприна. Спокойно можеха да бъдат модели от най-изисканите модни ревюта. Или може би актриси от филми, за които хотелът щедро би платил като чудесна реклама.

Щом ги видя, той се почувства възвисен, стори му се, че може да полети. Главозамая се при мисълта какво се готвеше да направи.

Мартин Брусар вървеше най-отпред. Висока метър и осемдесет и три, агресивно красива, с дълга коса, поклащаща се зад нея като воал от светъл сатен. Сякаш едва докосваше мрамора.

Учителя се изправи и се втурна да я пресрещне, с цветята напред.

— Мартин! Ето, те са за твоя рожден ден!

Изящната като статуетка блондинка се спря и погледна смутено букета.

— Моят рожден ден ли? — От учудване го изрече като „розден ден“. — За какво говорите? До него остават повече от три месеца. — Погледът й се отмести към лицето на Учителя. — Познаваме ли се, мосю? — Но очите й блеснаха игриво. Също като рецепционистката, тя очевидно хареса букета.

Учителя затаи дъх, докато ръката му с двадесет и две калибровия пистолет се промуши в букета. Внезапно всичко стихна — като в забавен кадър, невероятно спокойно. Беше ли се чувствал някога толкова безгрижен? Толкова свободен? Сякаш плуваше безтегловно в утробата на майка си.

Цветята експлодираха във въздуха, когато натисна спусъка. Куршумът я прониза точно под лявото око. Стюардесата рухна върху мраморния под, без дори да потрепне. Кръвта обля лицето й.

— Рожден ден ли казах? — изръмжа Учителя. — Извинявай. Имах предвид погребението ти. — Стреля още два пъти във великолепния й бюст.

Другите стюардеси отстъпиха панически и се разпищяха. Той захвърли букета върху трупа на Мартин Брусар, презареди двадесет и две калибровия пистолет и заотстъпва към вратата на фоайето.

Портиерът на хотела, който дежуреше отвън, задържа вратата отворена, докато Учителя излезе. Очевидно не бе чул приглушените изстрели, но се спря и се втренчи в паникьосаните, пищящи французойки.

— Повикайте полиция! Веднага! — кресна му Учителя. — Някакъв психар там откри огън.

Портиерът се втурна в сградата. Учителя се отдалечи забързано, но без да тича, като се стараеше да не привлича внимание. Щом заобиколи фонтана пред хотела, той измъкна смартфона си „Трео“ от джоба на джинсите си и извади списъка на дисплея.

Само с едно натискане с палеца си изтри надписа Стюардесата от „Ер Франс“ .

Но тогава чу как някъде зад гърба му изскърцаха спирачки. Разтвориха се врати на автомобили, екна непогрешимото издайническо бръмчене на статично електричество по полицейския радиоканал.

Не се обръщай — заповяда си той. — Не спирай да вървиш. Смеси се с тълпата. Нямаше начин ченгетата вече да разполагат с описанието му.

— Това е той! — изкрещя някой.

Учителя погледна забързано назад. На отсрещната страна на площада портиерът на хотела сочеше право към него. Двама униформени полицаи изскочиха от колата си с насочени пистолети.

По дяволите! Очакваше портиерът, както и останалите, да е прекалено шокиран, за да притича толкова бързо. „Добре — каза си той, — само не се паникьосвай. Преминаваш към план за бягство номер две — входа за метрото откъм Рокфелер Сентър в южния край на карето“.

И се затича.

Внезапно, като че ли от всички посоки, се стрелнаха десетки полицейски автомобили, за да блокират двата края на улицата. От дясната му страна брониран камион на специалните тактически подразделения рязко взе завоя, поднесе и пое нататък по тротоара. От него скочиха двама полицаи, приклекнаха на коляно и свалиха от раменете си автоматите М-16.

Кучи синове! Все едно изникнаха от въздуха. После внезапно се досети, че всичко това е последица от атентатите на 11 септември 2001 г. Никога досега не се бе замислял колко много се е променила реакцията на полицията.

Впусна се в нечовешки бяг. Сетне направи единственото, което му бе по силите: хлътна с главата напред в шахтата за стълбите на метростанцията.