Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Блъсканицата в някой от автобусите в Ню Йорк, дори и при сравнително нормални обстоятелства, може да разстрои нервите на всеки.

Ала съвсем друго е, ако това е автобусът на Отдела за тактическа помощ и реагиране към нюйоркската полиция. И то паркиран зад барикада, около която гъмжи от ченгета, а ти се намираш там, защото си се оказал единственият в света, който може да спаси неколцина заложници да не бъдат избити. Това, разбира се, може да те принуди да забравиш за плановете си за предстоящата вечеря…

Всъщност в тази неделна вечер не смятах да ходя никъде. Но което беше още по-лошо, не бях стигнал доникъде .

— Къде са парите ми, Бенет? — изкрещя сърдито младежът в слушалката ми.

Вече бях опознал гласа му през последните седем часа и половина. Беше деветнадесетгодишният стрелец на бандата, известен с прякора Ди Рей, но истинското му име беше Кенет Робинсън. Главен заподозрян в убийствата на тримата наркопласьори. Всъщност единственият заподозрян.

Днес по-рано полицията се беше добрала до убежището му в една каменна къща в Харлем, обградена сега с полицейски барикади, защото той заплашваше да избие петима от членовете на собственото си семейство.

— Парите всеки момент ще пристигнат, Ди Рей — заговорих му успокоително в микрофона. — Както вече ти обясних, аз лично поръчах на „Уелс Фарго“ да ги доставят с брониран камион от Бруклин. Сто хиляди долара небелязани двайсетачки, поставени на предната седалка.

— Ти все това ми повтаряш, ама аз не виждам никакъв камион!

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — излъгах го. — Те спазват разписанието за зареждането на банките с банкноти. И не доставят парите просто така. Има един куп сложни процедури. А и се бавят заради уличното движение, както всички останали.

Преговорите със заложници винаги изискват хладнокръвие и спокойни и премислени действия. Нещо, в което съм дяволски добър. Ако наоколо не се мотаеха дузината цивилни полицаи от аварийния отряд и не ме подслушваха колегите от Отряда за бързо реагиране към полицията на Манхатън-север, щяхте да си помислите, че съм свещеник, изслушващ изповядващ се грешник.

Всъщност бронираният камион на „Уелс Фарго“ пристигна преди два часа и бе паркиран наблизо, но така, че да остава скрит от погледа на Ди Рей. С всички сили се стараех по-дълго да го задържа там. Ако камионът преминеше покрай тези последни пресечки, това щеше да означава, че съм се провалил.

— Да не ми играеш номера? — излая Ди Рей в слушалката. — Никой не може да се бъзика с мен, тъпо ченге. Мислиш ли, че не ми е ясно, че вече съм се запътил към затвора? Какво ще изгубя, ако гръмна още някого?

— Знам, че не ме занасяш, Ди Рей. Нито пък аз — това е последното, което бих направил. Парите са на път. Междувременно искаш ли още нещо? Още пица, сода… Хей, там при теб сигурно е горещо, какво ще кажеш за малко сладолед за племенниците ти?

— Сладолед ли? — ревна младежът тъй яростно, че изтръпнах. — По-добре си размърдай задника, Бенет! Ако до пет минути не дойде бронираната кола, ще видиш как един труп ще падне на верандата.

Връзката прекъсна. Избърсах потта от лицето си, смъкнах слушалката и пристъпих към прозореца на автобуса на нюйоркската полиция. Беше паркиран тъй, че имаше добра видимост към къщата на Ди Рей на Сто тридесет и първа улица, до самия булевард „Фредерик Дъглас“. Насочих бинокъла, за да огледам прозореца на кухнята. Преглътнах мъчително, като видях детски рисунки и снимка на чернокожата поетеса Мая Анджелоу, закрепени с магнитчета към хладилника. Племенницата и племенникът му бяха на шест и осем години. Имах деца на същата възраст.

Отначало се надявах ситуацията да се окаже по-лесна, защото заложниците бяха от неговата плът и кръв. Много престъпници бяха способни да прибегнат до подобно отчаяно блъфиране, но никога не смееха да наранят някого от близките си, особено ако са малки деца. Госпожица Каръл, осемдесет и три годишната баба на Ди Рей, също беше с тях. Тя беше авторитетна, уважавана жена, ръководеше център за възстановяване и някаква общинска детска градина. Ако някой тук можеше да те застави да се вслушваш в думите му, това бе именно госпожица Каръл.

Но дори и тя не беше успяла да вразуми Ди Рей, а това беше лош признак… Той вече се бе доказал като убиец, а през часовете, докато разговарях с него, долавях как гневът му накипява и самоконтролът му се изплъзва. Бях сигурен, че през цялото това време беше надрусан с кокаин или амфетамини и вече бе напълно откачил. Отчаяно се бе вкопчил в идеята за успешно бягство и заради нея бе готов да убива. Аз му помогнах да си изгради тази фантазия, използвайки всичките ми познати трикове, защото на всяка цена трябваше да спася заложниците. Опитах да създам контакт с него, говорех му със съчувствие, дори му казах името си. Но вече се изчерпаха и триковете ми, и времето, с което разполагах.