Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Ако жена ми — Мейв, още бе тук, сега щеше да е включила печката и да ми подава изстудена бира „Будвайзер“, докато пържи нещо вкусно — пилешки крилца или чийзбургер, но без да пести бекона. Благодарение на божествената си мъдрост и на опита си като съпруга на полицай, тя отлично знаеше, че единствената панацея за мрачната реалност по улиците е освежаваща студена бира, душ и легло, с топлото й тяло до мен.

С изненадваща яснота, която проникна през умората, осъзнах, че тя не само беше моята любима — тя бе моята опора в живота. В ужасни нощи като тази тя ме слушаше с часове, ако имах нужда да говоря. И ме разбираше, без да пита, когато не можех…

Точно в такива нощи повече от всичко друго на света копнеех да усетя как пръстите й ме галят нежно по врата, докато тя ме уверява, че съм сторил всичко по силите си. Че понякога сме безсилни да направим каквото и да било. Аз я прегръщах през кръста и всички съмнения, стрес и чувство за вина се стопяваха сякаш с магическа пръчка.

Мейв умря преди почти една година и през цялото това време не открих начин да се примиря със загубата й — вместо това липсата й ставаше все по-осезателна и мъчителна.

Веднъж трябваше да присъствам на погребението на един самоубиец и тогава чух как майка му цитира поема от Ѐдна Сейнт Винсънт Милей. Години по-късно стиховете продължаваха да отекват в ушите ми — като песен, която не можеш да си избиеш от главата.

Знам. Но не искам и не мога.

„Не знам колко дълго ще мога да живея без теб, Мейв“, казах си. Неволно клюмнах. За да не рухна, опрях лакти върху плота.

Но подскочих рязко, като забелязах, че лявата ми ръка е потънала в някаква лепкава локва. Огледах я, помирисах, после вкусих — сладко желе от грозде, от най-доброто, което правеха в Уелс, бе полепнало не само по пръстите ми, но и по целия ръкав на сакото ми.

Да живея без теб не е единственото непоносимо нещо , казах на Мейв, докато се изправях на уморените си нозе, за да потърся хартиена кърпа за бърсане.

Как да се грижа за нашите деца така, както само ти можеше?

Да, признавам безсилието си на семейния фронт. Дори не успях да открия хартиените кърпи. Изплакнах с вода, доколкото можах, желето от ръкава си, а после сложих сакото в дрешника, където бяха събрани дрехите за химическо чистене. Но късметът ме споходи, когато надникнах в хладилника. Видях на лавицата пакетирани макарони, както и кутия светла бира, забутана в отделението за напитките зад половин пакет със сокове „Капри“. Включих микровълновата печка и тъкмо се наканих да си отворя спасителната кутия с бира, когато някъде от тънещия в мрак апартамент се разнесоха звуци, от които можеше да ти настръхне косата. Нещо като вой и стенание, последвано от продължително накъсано бърборене. После се повтори, но с друг глас.

Докато бавно оставях на плота недокоснатата си напитка, бях осенен от един от онези редки мигове на проблясък, за които бях чел някъде. Макар че още не бях сигурен каква е причината за тези шумове, някакъв дълбоко вкоренен в мен инстинкт ми подсказа, че това е сигнал за опасност, от която всеки със здрав разум трябва да побегне на мига.

Напук на здравия разум, запристъпях надолу по коридора в посоката на звуците. Надникнах зад ъгъла и се заковах на място, като зърнах светлата ивица под вратата на задната баня. Пристъпих на пръсти и бавно натиснах дръжката.

И се вцепених. Гледах, онемял от ужас. Инстинктите не ме бяха подвели. Трябваше да избягам, когато още имаше възможност.

Не едно, не две, а три от децата ми повръщаха залпово във ваната. Приличаше на сцена от филма „Екзорсистът“, само че всичко бе умножено по три. Залитнах назад, когато Рики, Бриджет и Криси отново се напънаха да изригнат вътрешностите си, като всеки пристъп на повръщане накрая пораждаше следващия, сякаш се опитваха да угасят лагерен огън.

Представих си как вулканите Везувий, Кракатау и Сейнт Хелън изригват заедно.

Преди да успея да се окопитя, направих грешката да си поема дъх. Стомахът ме присви. Мислено благослових късмета си, че не бях ял нищо по време на обсадата в Харлем, както и че не бях хапнал от макароните. Иначе към повръщащите щеше да се присъедини още един участник.

Мери Катрин, моята ирландска детегледачка, беше застанала зад децата. Златистите й къдрици бяха изскочили изпод кърпата за глава, докато тя трескаво бършеше повърнатото. Благоразумно бе нахлузила на ръцете си дълги до лактите гумени ръкавици и закрила лицето си с друга кърпа. Ала по очите й — обикновено кристалносини, а сега влажни и помръкнали — разбрах, че е изтощена също като мен.