Джеймс Паттерсон: Кърваво наказание

Свалих бинокъла и огледах какво ставаше пред автобуса. Зад барикадите и примигващите светлини на насъбралите се полицейски коли се виждаха няколко репортерски микробуса и около шейсетина зяпачи. Някои още си дояждаха от кутиите с китайска храна или държаха високо мобилните си телефони, за да снимат с вградените в тях камери. Ученици на тротинетки обикаляха около множеството.

Тълпата изглеждаше разтревожена и нетърпелива. Сякаш се бяха събрали на празник и очакваха да загърмят фойерверките…

Извърнах се точно когато началникът на полицейския участък Манхатън-север Джо Хънт седна на стола до мен и въздъхна шумно и продължително.

— Преди малко говорих с хората от Отряда за бързо реагиране — каза той. — Снайперистите са го взели на прицел през един от задните прозорци.

Не казах нищо, но Джо знаеше какво си мислех. В кафявите му очи се четеше тъга и отегчение от света.

— Независимо дали е хлапе или не, ние си имаме работа с опасен престъпник — продължи мъжът. — Трябва да го оставим на тактическите подразделения, докато онези нещастници вътре все още имат някакъв шанс. Обадих се на охраната в камиона на „Уелс Фарго“. От теб искам пак да се свържеш с Ди Рей по телефона и да му кажеш да се оглежда за камиона. После от електроснабдителната компания ще спрат тока, а снайперистите ще го очистят с приборите за нощно виждане. — Джо се изправи и ме потупа по рамото. — Съжалявам, Майк. Справи се по-добре, отколкото очаквахме, но този хлапак сам си проси смъртта.

Разтрих уморените си очи. Служителите на реда в Ню Йорк се славеха с репутацията, че могат да освобождават заложници без употреба на сила. А сега трябваше да стана съучастник в провалянето на тази чудесна традиция. Но не можех да оспоря логиката на Хънт. Ди Рей определено никак не ми помагаше да го спася.

Кимнах сломено. Наистина само така можехме да спасим семейството. Нямаше друг изход.

Чух как Джо Хънт се свърза с охраната на бронираната кола и им нареди да се приближат насам. Веднага щом се покажеха пред къщата, щях да позвъня за последен път на Ди Рей.

Излязохме от автобуса, за да си поемем свеж въздух в очакване на развръзката.

Докато се разтъпквах отвън, първото, което привлече вниманието ми, бяха песните на друга тълпа — откъм далечния край на квартала, пред някакъв строеж на булевард „Фредерик Дъглас“. Заслушах се и проумях, че те пееха: „На борба срещу властта!“.

С Хънт се спогледахме озадачено. Ние, полицаите, бяхме тук, за да спасим живота на двете малки деца и на обичаната от всички госпожица Каръл, а сега излизаше, че сме лошите…

— На борба срещу властта! На борба срещу властта! — Ревът достигна до мен, докато се оглеждах трескаво за бронираната кола.

„Трябва им модел за подражание!“ , помислих си тъжно.

И тогава, изневиделица, се досетих…

— Задръж камиона, шефе! — изкрещях на Хънг.

Втурнах се обратно към автобуса и нахлузих слушалката, като кимнах на цивилния от техническия отдел на нюйоркската полиция отново да ме свърже с къщата.

— Ди Рей, аз съм, Майк Бенет — заговорих, когато той вдигна.

— Имаш само три минути, ченге! — ядосано извика той.

— Чакай! — помолих го аз. — Чуваш ли какво нарежда тълпата отвън? Те пеят за теб. Ти си техният герой.

— Какви глупости дрънкаш сега, Бенет?

— Не са глупости, Ди Рей. Отвори прозореца и се вслушай. Мислиш си, че няма защо да живееш, но грешиш.

Полицаите и техниците в автобуса зарязаха работата си и се вторачиха в къщата. След трийсет много дълги секунди един от прозорците се отмести на няколко сантиметра. Не можехме да видим Ди Рей — той се беше скрил отстрани или приклекнал, — но със сигурност беше там, заслушан във виковете.

— Чу ли? — рекох в микрофона. — На борба срещу властта. Те възхваляват теб, Ди Рей. Вярват, че си супергерой, като ни разиграваш. Не само това, ами знаеш ли какво ми каза една от приятелките на баба ти, с която заедно ходят на църква? Ти си направил голяма услуга на целия квартал, като си ги отървал от бандата „Дру Бойс“, от техните побоища и далаверите с дрога. Хората ги мразели, ужасявали се от тях, ама ти си ги разгонил.

— О, човече! Ама ти сериозно ли? — За пръв път Ди Рей ми прозвуча искрено, като уплашен, объркан хлапак.

— Дяволски съм сериозен и се чувствам също като тях — постарах се да го убедя. Това бе поредната безочлива лъжа, но бях готов да му продам даже Бруклинския мост, ако това те е цената за спасяването на заложниците.