Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Татко — обади се Джейн, като вдигна някакъв бележник от нощната си масичка, когато нахълтах в стаята й, — искам да ти прочета нещо: „Чумата продължава да вилнее. Всичко изглежда безнадеждно. Какво е направил Майкъл, главата на фамилията Бенет, за да се стовари такова нещастие върху невинните му деца?“.

Поклатих цепещата ми се от болка глава. Единайсетгодишна, Джейн беше прохождащата писателка в нашето семейство. Наскоро реши да използва принудителния си престой у дома, за да опише проникновено историята на семейство Бенет. Стилът й приличаше на смесица от готически романи и преждевременно развито чувство за вина.

— Чудесно, Джейн — рекох, но млъкнах за секунда, защото в отсрещния край на коридора Трент кихна, а сетне си изтри ръцете в козината на Соки. — Само че защо не добавиш нещо като: „И тогава, в последната минута, на баща й хрумна идеята за радикално лечение — здрав тупаник за всички“?

Джейн се намръщи.

— Извинявай, татко, но никой няма да повярва на подобно нещо. — Наплюнчи показалеца си и започна да прелиства страниците. — Има още някои основни неща, за които трябва да те попитам. Първо, за дядо Шеймъс. Мислех, че на свещениците не е разрешено да се женят. Това не е ли сочен скандал?

— Не! — почти изкрещях. — Никакви сочни скандали не е имало в нашата фамилия. Дядо ти Шеймъс е станал свещеник доста късно, след смъртта на баба ти Айлийн. И след като вече е имал семейство. Разбра ли?

— Сигурен ли си, че е позволено? — запита тя с подозрителен тон.

— Сигурен съм — повторих и се оттеглих, преди новоизлюпената писателка да измисли още нещо. Исусе Христе, както казваха старите ирландци. Само това ми липсваше — още една репортерка да ме спина натясно.

Заварих Мери Катрин в кухнята да изключва котлона точно когато супата бе започнала да ври. После видях нещо върху кухненския блок зад нея и застинах.

Хората се чудят как нюйоркчани издържат на дръзките престъпления и на високите данъци. Една от най-убедителните причини се намираше сега върху моя кухненски плот: истински бийгъли. Мери Катрин бе излизала и бе купила дузина от тях, а парата от найлоновата торба беше красноречив признак, че още са съвсем топли. До тях бе оставен поднос с две големи чаши с кафе.

Огледах се недоверчиво. Пет минути след като се събудих, вече се бях отказал от идеята за закуска. Както си бях отчаян, това тук ми се стори като мираж.

— Подкрепление?

— И продукти. — Тя ми подаде чашата с кафе и ми се усмихна храбро. Но докато отхапвах от гевреците, намазани с масло и поръсени с маково семе, забелязах торбички под очите на Мери. Изглеждаше изтощена, също като мен.

Защо още беше тук? Наясно бях, че някои от много по-богатите ни съседи, свидетели на невероятно добрите й професионални възможности, й бяха предлагали едва ли не непопълнени чекове, за да ми я откраднат. Детегледачките въртяха страхотен бизнес в Манхатън. За тях не бяха нещо нечувано такива странности като тлъсти банкови сметки, луксозни автомобили и прекарване на летните ваканции в Европа. А повечето от милионерите имаха само по едно дете. Нито за миг не бих обвинил Мери Катрин, ако реши да спечели големите пари, като ме напусне. Имайки предвид оскъдното й възнаграждение, можеше да се каже, че развива благотворителна дейност с единадесет нещастници.

Дали не се чувстваше задължена? Знаех, че бе дошла тук по молба на семейството на Мейв, за да помогне, когато съпругата ми умираше. Но Мейв вече я нямаше. На колко години беше Мери Катрин? Двадесет и шест или двадесет и седем? Нима ще посвети остатъка от живота си на смазващо тежките отговорности и грижите за нас?

Тъкмо се канех да изразя загрижеността си, когато ходещите страдалци нахлуха в кухнята и я приветстваха възторжено с искрена обич. Макар и болни, хлапетата не бяха глупави — оценяваха някого, който си разбираше от работата. Когато Шона слезе от гърба ми и се залепи за крака на Мери като кърлеж, аз въобще не се обидих.

Но после, докато тя се смееше и шегуваше с тях, забелязах нещо смущаващо. Макар да изглеждаше изтощена, бузите й бяха поруменели, а в сините й очи се четеше решителност. Стоях там безмълвен и донякъде смаян. Изглеждаше така, сякаш беше там, където искаше да бъде.

Отново останах поразен, но този път за добро. „Как може някой да е толкова прекрасен?“ , запитах се.

Но краткото ми въодушевление секна, когато дядо ми Шеймъс връхлетя през външната врата.

— Току-що говорих с пазача на църквата — закрещя той в претъпканата кухня. — Крадецът отново е посегнал на кутията с даренията. Нима вече няма нищо свято?