Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Това не беше нов начин за молитва. Съвсем не — просто дебнеше жертвата си. От две седмици някакъв крадец непрекъснато задигаше милостинята от кутията с дарения, оставена пред входа на храма. Шеймъс бе решен на всяка цена да залови виновника на местопрестъплението.

Отмести завесата на олтара, смръщи вежди и надникна навън през бинокъла. След още два часа църквата щеше да се изпълни с прекрасна светлина, изливаща се през многоцветните прозорци. Но в момента беше толкова тъмно, че той едва виждаше външната врата. Дебнеше почти от цял час, но нищо не се случваше.

Явно крадецът беше умен. Той винаги оставяше по малко монети в кутията, вероятно защото си мислеше, че така няма да забележат липсата им. Ала Шеймъс много добре знаеше колко пари изчезваха — от ежедневната лепта се губеше повече от половината. Но крадецът сякаш бе невидим. Винаги така се прокрадваше и изчезваше, че никой не можеше да го усети. Шеймъс не включи електрическото осветление, защото сутрин обикновено не го използваха. Всяка промяна в обичайното ежедневие можеше да изостри вниманието на апаша.

Отецът свали бинокъла от очите си и си наля още малко кафе от термоса, който си беше донесъл в църквата. Можеше да се измисли по-добър начин да се справи с нахалника. Следващия път ще си вземе и вентилатор. Почти се задушаваше в тясното, изолирано пространство. Можеше да си донесе и възглавница, даже шезлонг. Нозете и задникът му изстиваха и се сковаваха от седенето на студения мраморен под. Един помощник също би бил много полезен, за да се редуват. Може би трябваше да каже на някого от дяконите.

А за всичко това беше виновен внукът му, който никак не искаше да му помогне. Майк отказа да ангажира нюйоркската полиция за анализ на местопрестъплението и за съставяне на профил от ФБР. Всъщност изглеждаше много развеселен от идеята на Шеймъс, с което страхотно го обиди. Толкова ли много искаше, в името на божията слава?

— Човек си мисли, че като има полицай в семейството, ще се притече на помощ — промърмори Шеймъс, докато отпиваше от горещото кафе.

Звънът на мобилния му телефон го стресна и той си блъсна главата в подножието на олтара, докато се изви, за да бръкне в джоба си.

Обаждаше се Майк. „Как стана така? — помисли си Шеймъс. — За вълка говорим, а той в кошарата…“

— Нуждая се от теб, монсеньор — каза Майк. — Тук. Веднага. Моля те и ти благодаря.

— О, да, разбирам — започна Шеймъс. — Когато аз се нуждаех от малко помощ и те помолих, вместо отклик, чух само „Съжалявам, отче“. Но сега, когато ти се нуждаеш от мен…

Но Майк вече бе затворил телефона си.

Шеймъс щракна ядосано апаратчето си.

— Въобразяваш си, че ще ти се размине само с малко учтивост? — ядосано просъска отецът. — Но старият свещеник вижда какво става в коварното ти сърце.

Той изпълзя изпод олтара и се зае да разтрива изтръпналия си задник.

После един глас проговори зад него:

— Монсеньор, какво ви е?

Шеймъс се извърна към фигурата, изправена до обредните дарове пред ризницата. Беше Бърт, пазачът на църквата, вперил недоумяващ поглед в свещеника.

— Не ме гледай като глупак, Бърт — изръмжа Шеймъс. — Не виждаш ли, че съм сътвореният от дявола близнак на отец Бенет?

Когато още със събуждането се чувстваш смазан, знаеш, че те очаква тежък ден.

Измъкнах се от леглото и олюлявайки се, тръгнах из апартамента, за да броя телата. От всеки ъгъл ме посрещаха стенания и охкания. Нямаше съмнение — семейството ми вървеше от лошо на по-лошо. Домът ми вече не приличаше на болнично отделение. Сега по-скоро бяхме военнополева болница, попаднала под минохвъргачен огън.

На бърза ръка приготвих малко пилешка супа на печката и измъкнах замразеното желе от хладилника. Междувременно не преставах да търча от дете на дете със студени кърпи за компреси в едната ръка и с дигитален термометър в другата. Мерех температурите, бършех изпотените болни и се опитвах да сгрея онези, които зъзнеха, раздрусани от треската. Сред цялото множество вероятно можеха да се намерят едно или две от децата, които да са достатъчно здрави, за да отидат на училище, но бях прекалено зает, за да обърна внимание и на това. Тази сутрин здравите трябваше да се погрижат сами за себе си.

Особено след няколко часа неспокоен сън. Не знаех колко още ще мога да издържа. Затова се обадих на Шеймъс, колкото и да не ми се искаше. Мразех да го безпокоя толкова рано сутрин, но двайсетте минути с епидемиологичните проблеми в семейството ми бяха предостатъчни, за да забравя добрите маниери. Освен това, нали всяко бойно поле се нуждаеше от свещеник?