Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Зная, че днес не е неделя — провикнах се ентусиазирано аз, — но кой, освен мен, иска една прекрасна неделна закуска?

Виковете „ние“ и „аз“ отекнаха в стените, докато аз нагласявах двата тигана за пържене върху котлоните на печката.

Шеймъс се появи в кухнята тъкмо когато разпределях приготвените от мен шунка, яйца, картофи и лук по чиниите на децата.

— Брей! Каква страхотна гледка! — удиви се той, оглеждайки с широко разтворени очи костюмираните си правнуци и правнучки. — Да не би вече да е настъпил Хелоуин?

— НЕ! — ревнаха хлапетата в един глас, като приветствие към прадядо си.

Само след минута се показа и Мери Катрин с крайно озадачено лице. Подадох и на нея една чиния.

— Нали те предупредих, че сме психо — усмихнах й се аз.

За няколко славни секунди останах прав край печката, загледан в моята многолюдна и шумна челяд, заслушан в дъвченето и смеховете. Блаженият ми унес продължи, докато не зърнах мобилния си телефон и връзката с ключовете ми, оставени на шкафа до кафемашината.

„Проклет свят“, казах си аз. Искаше ми се просто да забравя за него.

Но се замислих за заложниците и за това как за тях часовникът тиктакаше неумолимо. Тъкмо мисълта за похитителите ме накара да се раздвижа и да се запътя към банята. Усмихнах се горчиво, като усетих как мрачното, натежало негодувание в мен се измести към похитителите, както се завърта стърчащото от танковия купол масивно оръдие към следващата мишена. С пределна яснота осъзнах, че именно Джак е причината да не съм с обичните си хора.

„Не знаеш с кого си се захванал — безмълвно му се заканих. — Мислиш си, че знаеш. Но представа си нямаш какво те очаква“.

Пред училището „В името божие“ фамилията Бенет предизвика известно задръстване в нюйоркския трафик, когато след половин час се изсипахме пред голямата предна врата. Красива брюнетка, вероятно модел, с черна рокля със старинна кройка, изпълзя от едно такси. Несъмнено бе прекарала изморителна нощ, защото се спря на тротоара, притисна длан към деколтето си и ахна, като видя костюмите на нашата семейна артистична трупа. Дори и един минаващ по тротоара метросексуален тип с палто от камилска вълна не успя да прикрие любопитството си и ни гледаше със зяпнала уста, докато сваляше от ухото си слушалката на своя айпод, за да притисне към него звънящия си мобилен телефон.

Но най-радваща душата бе реакцията на сестра Шийла.

— Бог да ви благослови, господин Бенет — извика ми тя, наистина усмихната , докато сваляше резето на вратата.

Когато се върнах в семейния микробус, ми стана горещо въпреки студа навън. Реших да поседна за минута. Чак сега намерих време да хвърля един поглед върху днешния „Таймс“.

Веселото ми празнично настроение мигом се изпари, когато видях снимката си под водещото заглавие на първата страница:

ПОХИЩЕНИЕ ПРИ ПОГРЕБЕНИЕТО НА ПЪРВАТА ДАМА КАРОЛАЙН ХОПКИНС

„Ние нищо не знаем“ бе изписано с нескрито злорадо задоволство под моята снимка. Отклоних поглед към най-долния ред, където беше името на репортера.

Кати Калвин.

Че кой друг би могъл да го напише?

Поклатих глава и усетих как се изпълвам с гняв. Беше успяла да ме представи в най-лоша светлина. Дори снимката не струваше. На нея бях показан със замислено изражение, което лесно можеше да бъде изтълкувано като тотално объркване. Навярно са ме щракнали, докато съм търсел пазача на катедралата.

„Благодаря ти за петнадесетте минути слава 26 26 Алюзия с прочутите думи на Анди Уорхол, основателя на поп арта: „Всеки може да има своите петнадесет минути слава“. — Б.пр. , Калвин — помислих си. — Не биваше да го правиш“. Нямах търпение да дочакам срещата с командира Уил Матюс. Щеше да падне голям майтап, докато ми прави „комплименти“ за страхотния пиар с репортерката на „Таймс“.

И докато бях още на тази вълна, захвърлих гневно вестника на седалката и завъртях стартера на микробуса.

Ех, момче, голям късмет извъди да се окажеш в центъра на цялата гореща каша.

Точно в осем и двадесет и девет минути Чистника постави чашата с кафето си върху ледената полица в уличната телефонна будка на кръстовището на Петдесет и първа улица и Мадисън авеню.

Макар че си бе взел най-обикновено кафе от онези преносими лавки, които отдалеч приличаха на подвижните химически тоалетни, се почувства ободрен, като отпи първата сгряваща глътка.

Между сградите на Петдесет и първа улица, които изглеждаха пепеляви, сивеещото утринно небе напомняше за гигантски прозорец с мръсно, отдавна немито стъкло. Светлината бе прекалено слаба, за да освети по-добре притъмнелите сводести прозорци на „Сейнт Патрик“ на отсрещния ъгъл на барикадираната улица.